Джеймс Клавел - Вихрушка

Защо няма петрол край нашите брегове или край Корсика? Бог да убие тия англичани, толкова са двулични. Дьо Гол беше прав да ги държи вън от Европа. А сега, когато от добро сърце ги приехме, въпреки че всички знаем, че са лъжливи копелета, изобщо не мислят да поделят кьоравото с нас, своя партньор. Само се преструват, че са с нас в ЕИО — винаги са били против нас и винаги ще бъдат. Великият Шарл беше прав за тях, но невероятно грешеше за Алжир. Ако си имахме още нашия Алжир, нашата земя и следователно нашия петрол, щяхме да бъдем богати и задоволени, а Англия, Германия и всички останали щяха да ни целуват отзад.

А междувременно какво да правя?

Иди на Сири и обядвай. Като се наобядваш, ще мислиш по-добре.

Да благодарим на Бога, че все още можем да получаваме запаси от здравомислещите цивилизовани дубайци, шариатци и алшаргазци и ежедневно от Франция бри, камамбер, пресен чесън и масло, както и истинско вино, без което все едно че сме умрели. Е добре, почти умрели…“

Забеляза, че Скрагър го гледа втренчено.

— Да, mon brave?

— Попитах: какво възнамерявате да правите?

— Ще наредя да се провеждат тренировки за отбрана — отвърна дьо Плеси царствено. — Струва ми се, че съм забравил член 56/976 от френско-иранския ни договор, който гласи, че на всеки шест месеца, в продължение на няколко дни, трябва да се прави проверка на охраната срещу всякакви нарушители за… за славата на Франция и ъ-ь, Иран! — Прекрасните очи на дьо Плеси светнаха — беше възхитен от собствената си хитрост. — Да. Разбира се, моите подчинени са забравили да ми напомнят, но сега всички ние ще се хвърлим, изпълнени с френски ентусиазъм, да го направим. Навсякъде — на Сири, на сондите, на брега и дори в Ленгех. Les cretins! Как смеят дори да си помислят, че могат да саботират дългогодишната ни работа! — Той се огледа. Все още нямаше никой наблизо. Останалата част от групата се беше събрала близо до втория 212. — Ще трябва да кажа на Касиги заради танкера му — прошепна той. — Може това да им е целта.

— Можете ли да му се доверите? Имам предвид, да направи всичко тихомълком?

— Да, ще трябва, mon ami. Ще трябва да го предупредим, да, ще трябва да го направим. — Дьо Плеси усети, че червата му къркорят. „Боже мой — помисли си той, много обезпокоен, — надявам се, че е просто от глад и не ме очаква жлъчна криза, въпреки че няма да се учудя след всичко това, което се случи днес. Първо, замалко да катастрофираме, после нашият пилот първенец едва не се сби с тази бъчва тор, Гафари, а сега революцията може да достигне и до нас.“ — Касиги попита дали би могъл да лети на връщане с вас. Кога ще бъдете готови?

— Преди залез-слънце, но не е нужно да ни чака, може да се върне и с вас.

Дьо Плеси се намръщи.

— Разбирам защо не обичаш японците — аз… аз също все още не обичам немците. Но трябва да бъдем практични. Той е добър клиент и щом като е помолил, аз бих се радвал, ако вие бихте… бихте, ъ-ъ… бих помолил и Воси да го превози с хеликоптера, mon cher ami. Да, сега ние сме близки приятели, вие спасихте живота ни и бяхме заедно в… в Божата работа! Сега можем… — Той се оживи. — Да, и ако той е с вас, това би било много удобен случай да му разкажете за сигурността — сигурен съм, че можете да му го изложите идеално.

— Но той…

— Той е един от нашите много добри клиенти — заяви дьо Плеси категорично. — Много добри. Благодаря ви, mon ami. Ще го оставя на Сири. Когато сте готови, вземете го оттам. Отлично, така решаваме. И ви уверявам, че ще ви препоръчам на властите и лично на Гавалан. — Той отново засия. — Тръгваме. Ще се видим утре.

Скрагър го наблюдаваше как си отива. Изпсува. Дьо Плеси беше шефът и нищо не можеше да се направи. Така че същия следобед, на път за Сири, той седна отзад в пътническия салон, цял потънал в пот и изпълнен с омраза.

— Божичко, Скраг — каза Воси шокиран, когато разбра, че той ще пътува отзад. — Като пътник? Наред ли си? Сигурен ли си, че…

— Просто искам да видя как е отзад — отвърна Скрагър раздразнено. — Тури си задника на капитанското място, иди да вземеш този педераст от Сири и приземи хеликоптера като перце в Ленгех, или ще дам рапорт срещу теб.

Касиги чакаше на хеликоптерната площадка. Нямаше сянка, беше му горещо и задушно и той се потеше. Дюните покрай тръбопроводите и комплекса от резервоари бяха мръснокафяви от праха.

Скрагър наблюдаваше как пустинните дяволчета — мънички пясъчни вихрушчици — танцуват по земята и благодареше на щастливата си звезда, че може да лети и не му се налага да работи на такива ужасни места. „Да, хеликоптерите са шумни, винаги има вибрации, същност са скапани — помисли си той, — и да, липсва ми летенето във висините, летенето сам във висините със самолет, гмуркането, преобръщането и орловото пикиране, за да се издигнеш отново нагоре — но летенето си е летене, а аз все пак мразя да летя в проклетия пътнически салон. За Бога, тук е дори по-лошо, отколкото в редовната авиация!“ Мразеше летенето без приборите за управление и никога не се чувствуваше сигурно, а и се ядосваше, че бе кимнал на Касиги да седне до него, преди да затръшне вратата. Двамата механици дремеха на седалките отсреща, белите им комбинезони бяха покрити е нетна от пот. Касиги нагласи спасителната си жилетка и закопча предпазния колан.