Джеймс Клавел - Вихрушка

— Благодарим ви, капитане — изрече Касиги тържествено. — Да, ние разбираме и ви благодарим. — Той се усмихна, подаде му визитната си картичка, с двете си ръце и пак се поклони. — Йоши Касиги, „Тода Шипинг“. Благодаря.

— Не беше лошо, мистър, ъ-ъ, мистър Касиги — отвърна Скрагър. Мъчеше се да преодолее смущението си. Вече бе овладял яростта си и се контролираше, но си обеща да спипа скоро Гафари на сушата насаме.

— Ние, ъ-ъ, ние имаме приспособления за кацане на вода, имахме достатъчно място и можехме да кацнем на водата. Това ни е работата, работата ни е да приземяваме хеликоптерите благополучно. Ед например… — Скрагър се усмихна сърдечно на другия пилот, съзнавайки, че с намесата си той го беше спасил от разправията, която не би могъл да спечели. — … капитан Воси би направил същото. Без проблеми. Не беше трудно… Просто исках да ви спестя намокрянето, въпреки че водата е топла и приятна, но не се знае как е с акулите…

Напрежението изчезна и всички се разсмяха, макар и малко нервно, защото по-голямата част от Залива и устията на реките, вливащи се в него, гъмжаха от акули. Топлите води, изобилието от хранителни отпадъци и необработени канализационни води, които народите от Залива изливаха в него от хилядолетия, привличаха всякакви риби. Особено акулите. И понеже всички хранителни отпадъци и човешки изпражнения от сондата се изхвърляха във водата, беше напълно възможно акулите да се навъртат наоколо.

— Виждали ли сте някога голям екземпляр, капитане?

— Да. Има една риба чук, която се спотайва край остров Харг. Бях там за две години и съм я виждал, о, един или два пъти на всеки няколко месеца. Дълга е осем-десет метра. Виждал Съм и много гигантски скатове, но тя е най-голямата.

Дьо Плеси потръпна.

— Merde на всички акули. Веднъж една в Сири едва не ме докопа, аз бях, как се казва, на плиткото, да-да, само шляпах в плиткото, но тя се хвърли към мен и плуваше толкова бързо, че се заби в брега. Беше почти три метра. Стреляхме в нея шест пъти, но тя продължаваше да се мята на пясъка и се мъчеше да ни хване… Минаха часове, преди да умре, но дори и тогава никой от нас не се престраши да се приближи до нея. Пфу, акули! — Той погледна отново счупената перка. — Аз, аз съм много щастлив, че съм на платформата.

Всички се съгласиха. Французите започнаха да бъбрят помежду си, жестикулираха, двама отидоха да разтоварят някакво оборудване, трети — да помогне на човека, който все още повръщаше. Работниците от сондата се пръснаха. Японците чакаха и наблюдаваха. Боси суеверно докосна перката.

— Просто за късмет, а, Скраг?

— Защо пък не? И ти, и пътниците се отървахте леко, не беше лошо приземяване.

— Каква е причината? — полюбопитствува дьо Плеси.

— Не знам, друже — отвърна Скрагър. — Над Сири Три имаше ято малки морски птици. Възможно е някоя от тях да е влязла във витлото и да е причинила счупването — не усетих нищо, пък и няма как да усетя. Знам, че тази сутрин витлото беше съвсем наред, защото и двамата го проверихме, както обикновено. — Той вдигна рамене. — Божа работа.

— Oui. Espece de con! Не ми харесва тази Божа работа. — Дьо Плеси намръщено погледна хеликоптерната площадка. — Може ли да дойде тук 206 или „Алует“, за да ни прибере на части?

— Ще извикаме друг 212 и ще паркираме нашия някъде там. — Скрагър посочи към вътрешната част на площадката за кацане, близо до извисяващите се кули на работещите сонди и крановете. — Имаме колелета в багажното отделение, така че няма да е трудно и няма да ви забавим.

— Добре, добре, тогава ще ви оставим да си вършите работата. Останалите ще дойдат с мен — нареди важно дьо Плеси. — Струва ми се, че всички имаме нужда от малко кафе, а после и от чаша „Шабли“ с лед.

— Мислех, че на всички сондажни кули има сух режим — обади се Касиги.

Дьо Плеси вдигна вежди.

— Да, има, мосю. Разбира се. За иранците, не за французите. Разбира се. Но нашите сонди са френски и се подчиняват на френските закони. — И продължи внушително: — Трябва да полеем благополучното кацане, а днес вие сте гости на la Belle France, така че нека да бъдем цивилизовани и да заобиколим правилата — за какво са правилата, ако не за да се заобикалят? Хайде, после ще направим обиколката и те проведем срещите.

Всички, освен Касиги го последваха.

— А вие, капитане? — попита той. — Вие какво ще правите?

— Ще чакаме. Хеликоптерът ще докара резервни части и инженери — отвърна Скрагър. Чувствуваше се неловко, не искаше да е близо до който и да е японец, не можеше да потъпче спомена за толкова много приятели, загубени във войната толкова млади, а той да е още жив и непрекъснато да се измъчва от постоянния въпрос: „Защо тях, а не мен?“. — Ще чакаме, докато го поправят, а после ще се приберем у дома. Защо, питате?