Джеймс Клавел - Вихрушка

— Щастливи кацания и ела отново, ага. — Махна с ръка веднъж и прикривайки нервността си, се върна при останалите.

— Разбира се, разбира се, Абдула — промърмори Скрагър.

Наблюдаваха ги много иранци, но това беше обичайно. Пилотите бяха ценени, защото бяха единствената връзка с КАЗЕВАК. Той забеляза, че диспечерът му дава знак с вдигнат палец, обърна се автоматично и отново се увери, че всичко е затворено и всички са си по местата.

— Да потеглям ли, Ед?

— Разбира се, Скраг.

На триста метра Скрагър хоризонтира и се отправи към Сири Едно, където трябваше да слязат оставалите пътници. Беше много обезпокоен. „Избий си тези мисли от главата. Само бомба може да потопи остров Сири в залива.“ За първи път се носеше слух за опасност. В находището Сири никога досега не беше избухвала стачка, както в другите — нали затова ги закриха, главно, както предполагаха, че Франция беше дала убежище на Хомейни. Саботаж? „Нали япончето каза, че утре трябвало да пристигне някакъв танкер? Да, каза. Какво да правя? Засега нищо, просто остави Абдула за по-късно — сега не му е времето, не и докато си в полет.“

Той погледна Воси. Ед се справи добре, много добре, по-добре от… по-добре от кого? Мислите му обходиха всички пилоти, които бе обучавал толкова години. Стотици. Летеше от петнадесетгодишна възраст, на седемнадесет през тридесет и трета беше в Кралските австралийски военновъздушни сили, през тридесет и девета като летец-лейтенант на огнехвъргачките, после се преквалифицира на хеликоптер през четиридесет и пета. Беше в Корея през четиридесет и девета и после бе уволнен след двадесетгодишна служба, все още летец-лейтенант, все още опак и само на тридесет и седем. Засмя се. Във военновъздушните сили винаги беше на мушка.

— За Бога, Скрагър, защо се заяде с маршала по радиото? Този път наистина прекали…

— Но, полковник, англичанинът започна пръв — рече, че ние, австралийците, всички сме крадци, че сме имали белези от вериги по ръцете и че сме произлизали от каторжници!

— Така ли? Проклетите англичани са все едни и същи, Скраг, макар че в твоя случай той, може би, е бил прав, тъй като семейството ти винаги е живяло в Австралия, но както и да е, ти все пак си понижен в чин и ако не се държиш прилично, ще те сваля на земята завинаги!

Така и не го направиха. И как можеха да го направят? Наляво-надясно — следвай командната стрелка, нагоре-надолу — следвай командната стрелка, шестнадесет унищожени вражески самолета и три пъти повече успешно изпълнени задачи от всеки друг в Кралските австралийски военновъздушни сили. И днес още лети, а това беше всичко, което искаше от живота, опитваше се все още да бъде най-добрият и най-надеждният и искаше да избегне катастрофата и да приземи пътниците невредими. „Щом караш хеликоптер, няма начин машината да не ти погоди някой номер“ — помисли си той. Съзнаваше, че е бил страхотен късметлия. Не като някои, също така добри пилоти, на които късметът им бе изневерил. Трябва да си късметлия, за да бъдеш добър пилот. Той отново погледна, към Воси, доволен, че няма война — това беше най-голямото изпитание за пилотите. „Не бих искал да загубя младия Ед, той е един от най-добрите в С-Г. Че кой от тези, с които си летял, е по-добър от него? Чарли Петикин, разбира се, но пък той трябва да е по-добър, след като е бил пустинен пилот и е минал през пресата. Том Локхарт също. Мръсникът Дънкан Макайвър е все още най-добрият от всички, въпреки че е спрян от полети — да пукне дано с неговите тримесечни медицински прегледи, — но и аз щях да съм толкова гаден, ако ме бяха спрели от полети, а пък си летя на шестдесет и три като момченце. Горкото копеле.“

Скрагър изтръпна. „Ако САА 8 8 Civil Aviation Administration — държавен орган във Великобритания, регламентиращ и контролиращ правилата в гражданската авиация. — Б.пр. въведе новите правила за възраст и задължително пенсиониране, свършено е с мен. Щом ме свалят на земята, аз съм направо за оня свят.“ Сири Едно беше все още много далече. Беше кацал там три пъти седмично повече от година. Въпреки това подготвяше захода, като че ли му беше за първи път.

— Безопасността не е случайност, тя трябва да бъде подготвяна. Днес ще направим един хубав, елегантен визуален заход и…

— Скраг.

— Кажи, момче.

— Изкара ми ангелите.

— Това е урок номер едно. Какво друго научи?

— Мисля, че научих колко дяволски лесно можеш да се паникьосаш, колко самотен и безпомощен се чувстваш и да благославям очите си — почти избухна Воси. — Мисля, че научих колко съм смъртен, дявол да го вземе. Господи, Скраг. Уплаших се — до смърт.