Джеймс Клавел - Вихрушка

— Червените няма да изпратят тук машини, колкото и да им се иска да пипнат пролива. — Воси бе съвсем сигурен. Той беше едва на половината на годините на Скрагър и почти два пъти по-едър. — Няма да го направят, докато им казваме да не си пъхат носа, където не им е работата, по дяволите и докато държим самолети и отряди със специално назначение и възнамеряваме да ги използуваме. — Той бързо погледна навън през омарата. — Хей, Скраг, погледни.

Един огромен, тежко натоварен супертанкер газеше дълбоко във водата, придвижвайки се тромаво на път към Ормуз.

— Обзалагам се, че е повече от петстотин хиляди тона. — Те го проследиха за момент. Шестдесет процента от петрола на свободния свят преминаваше през този плитък и тесен воден път между Иран и Оман, широк едва петнадесет мили в зоната, където проливът беше плавателен. Двадесет милиона варела на ден. Всеки ден.

— Мислиш ли, че някога ще построят танкер за един милион тона, Скраг?

— Сигурно. Сигурно ще го направят, ако поискат, Ед. — Корабът мина под тях. — Беше с либерийски флаг — отбеляза Скраг разсеяно.

— Имаш очи на орел.

— Защото спортувам и имам режим, момчето ми. — Скрагър огледа пътническия салон. Всички пътници бяха по местата си, със затегнати предпазни колани, със задължителните спасителни жилетки, със слушалки. Четяха или гледаха през прозореца. „Всичко е нормално — помисли си той. — Да, и приборите са добре, и шумовете са добре, аз съм добре, а също и Ед. Тогава защо съм неспокоен? — Обърна се още веднъж назад. — Заради специалните отряди, заради радара в Киш, заради пътниците, защото днес е рожденият ми ден и най-вече защото съм във въздуха и единственият начин да оживея тук, горе, е да съм неспокоен. Амин.“ — Той се изсмя високо.

— На какво се смееш, Скраг?

— На теб, на какво. Мислиш се за голям пилот, нали?

— Разбира се, Скраг — рече предпазливо Воси. — Окей. Кацал ли си на Сири Три?

Воси се ухили и посочи далечната сонда — тя едва се виждаше в омарата, съвсем леко на изток. Скраг засия в усмивка. — Тогава затвори очи.

— О стига, Скраг, това, разбира се, е проверочен полет, но…

— Поемам управление — каза щастливо Скраг. Воси веднага му отстъпи управлението. — Сега затвори очи, защото се обучаваш. — Младият мъж хвърли последен внимателен поглед към кулата, където щяха да кацнат, нагласи слушалките си, свали очилата, и се подчини.

Скрагър му подаде специално направените очила със затъмнени стъкла.

— Ето, сложи ги и не поглеждай, докато не ти кажа. Приготви се да поемеш управлението.

Воси си сложи очилата и плавно, все още със затворени очи, протегна ръце и крака, едва докосвайки приборите така, както знаеше, че обича Скраг.

— Окей, готов съм, Скраг.

— Започвай.

Води веднага пое управлението, стабилно, и леко, и се почувствува щастлив, че преходът мина гладко и машината запази посоката и равновесието си. Сега той летеше, воден само от собствените си уши, опитвайки се да долови и най-малката промяна в двигателите — забавяне или ускоряване, — което щеше да му подскаже, че се издигат или снижават. Сега имаше малка промяна. Той я усети навреме, дори я предвиди — носът се вдигна, двигателите набраха скорост, после хеликоптерът пикира. Той направи корекцията и възвърна положението му.

— Браво, младежо — одобри Скраг. — Сега отвори очи.

Воси беше очаквал обикновените тренировъчни очила, които закриваха видимостта навън, но позволяваха да се виждат приборите. Обаче попадна в пълна тъмнина. Стресна се, внезапно го обхвана паника, координацията му изчезна. За части от секундата напълно загуби ориентация, стомахът му се превъртя така, както, предполагаше, че се завърта и хеликоптерът. Но той не се въртеше. Управлението беше непоклатимо като скала в ръцете на Скраг — само че Воси не го знаеше.

— Господи! — изпъшка той. Преглътна сухо и инстинктивно посегна да свали очилата.

— Стой! Ед, това е аварийна ситуация, ти си единственият пилот, единственият пилот на борда, и си в беда — не виждаш. Какво ще направиш? Поеми управлението! Хайде! Аварийна ситуация!

Устата на Воси беше пълна с жлъчка, той се изплю, ръцете и краката му нервно потреперваха. Пое лоста за управление, направи отново корекция и почти изкрещя панически, когато машината се люшна — очакваше, че Скрагър го държи, но той не го правеше. Воси отново коригира, напълно загубил ориентация. Този път Скрагър поправи грешката.

— Успокой се, Ед! — заповяда той. — Слушай проклетия двигател! Координирай ръцете и краката си. — После продължи по-меко: — Сега внимателно. Справяш се чудесно, внимателно сега. После ще повръщаш. Сега си в аварийна ситуация, трябва да приземиш машината и имаш тринадесет пътници на борда. Аз съм тук до теб, но за беда не съм пилот, какво ще направиш?