Джеймс Клавел - Вихрушка

— Всички тези петролни кули стоят върху дъното на морето — обясняваше дьо Плеси. — Всички са построени и се управляват от французи и всяка обслужва един кладенец… — Той беше облечен във войнишки дрехи, косата му бе рядка, жълтеникавокафява, лицето — загоряло. Другите французи бъбреха и спореха помежду си. „И това е всичко, което правят — помисли си Скрагър, — освен да ядат, да пият вино и да разправят най-безцеремонно разни истории за гащите на всяка… мацка. Като оня негодник Жан-Люк, най-големият самохвалко сред тях! На това отгоре всички са индивидуалисти, всеки се пише различен. Японците пък са ниски, подвижни, много спретнати и всички облечени по един и същи начин: бяла риза с къси ръкави, тъмна вратовръзка, тъмни панталони и тъмни обувки, еднакви кварцови часовници, тъмни очила; единствената им разлика е във възрастта. Като сардини в консерва са!“

— … Водата на това място, както и в целия Залив, е много плитка, мосю Касиги — продължаваше дьо Плеси. — Тук тя е едва трийсетина метра — нефтът се достига лесно до около триста. Имаме шест кладенеца в тази част на находището, Сири Три, и всички текат — тоест свързани са с тръбопроводи и изпомпват петрола в резервоарите за съхранение на остров Сири. Капацитетът на резервоарите е три милиона варела и сега всичките резервоари са пълни.

— А доковете на Сири, мосю Плеси? — поинтересува се Касиги, посивяващият японски представител на ясен и правилен английски. — Не можах да ги видя, докато прелитахме над острова.

— Засега товарим в морето. Планираме да построим пристан догодина. Междувременно няма да имаме проблеми да натоварим вашите средноголеми танкери, мосю Касиги. Гарантираме бързо обслужване и бързо товарене. В края на краищата, ние сме французи. Утре ще се убедите. Вашият „Рикомару“ не закъснява, нали?

— Не. Ще бъде тук по обед. Какъв е пределният капацитет на находището?

— Безграничен — отвърна французинът през смях. — Сега добиваме само по седемдесет и пет хиляди варела на ден, но, mon Dieu, под морското дъно има цяло нефтено езеро.

— Капитан екселенц! — До страничния прозорец на Скрагър, със сияещо от щастие лице, стоеше младият Абдула Турик от екипа за противопожарната охрана. — Аз много добре, много добре, много-много добре. Вие?

— Тип-топ, млади момко. Как я караш?

— Аз радвам теб да видя, капитан екселенц. Преди година базата на Скрагър в Ленгех беше вдигната под тревога по радиото — на тази сонда имаше КАЗЕВАК. Беше мръсна нощ, иранският мениджър бе съобщил, че пожарникарят сигурно има спукване на апендикса и беше попитал могат ли да стигнат колкото е възможно по-бързо на сутринта — нощните полети в Иран бяха забранени, освен при аварийни ситуации. Скрагър беше дежурен тогава и бе тръгнат веднага — да тръгнеш веднага беше правило за компанията, дори и при минимални условия за летене, а и част от техните специални услуги. Беше взел младежа, беше го закарал направо в иранската военноморска болница в Бандар-е Аббас и бе убедил лекарите да го приемат. Ако не беше той, младежът щеше да умре.

Оттогава насам Абдула винаги идваше да го посрещне с добре дошъл и веднъж месечно в базата се получаваше пресен кози бут, въпреки усилията на Скрагър да се противопостави заради скъпотията. Веднъж беше посетил селото на младежа — то се намираше на брега на Ленгех. Обикновено село: без канализация, без електричество, без вода, с мръсни подове и стени, измазани е кал. Иран беше много примитивен извън градовете, но все пак по-добре от повечето държави на Залива в това отношение. Семейството на Абдула живееше като всички останали — нито по-добре, нито по-зле. Много деца, облаци от мухи, малко пилета и кози, няколко неплодородни акра земя и както беше казал баща му, „един ден в скоро време ние ще имаме свое собствено училище, екселенц, и собствено водоснабдяване, и един ден дори електричество. Да, истина е, че сега се изхранваме много по-добре с нашия петрол, който експлоатират чужденците — да благодарим на Бога, че ни е дал петрола. Да благодарим на Бога, че синът ми Абдула оживя. Беше Божия воля, че Абдула оживя, по Божията воля екселенц пилотът се съгласи да си даде толкова много труд. Да благодарим на Бога!“

— Как е, Абдула? — повтори Скраг. Харесваше младежа заради по-съвременните му разбирания — за разлика от баща му.

— Добре. — Абдула се приближи и почти залепи лицето си на прозореца. — Капитане — запъна се той, усмивката изчезна от лицето му, гласът му заглъхна и Скраг трябваше да се наведе, за да го чуе. — Скоро много неприятности… комунисти, Туде, муджахиднни и федаини. Пушки, експлозиви — може би кораб на Сири. Опасност. Моля, моля, не казвай нищо кой ти казва, да? — После Абдула отново надяна усмивката на лицето си и извика весело: