Джеймс Клавел - Вихрушка

Ръцете и краката на Воси отново задействуваха в синхрон, ушите му слушаха двигателя.

— Аз не виждам, но ти виждаш, нали? — Точно така.

— Тогава можеш да ме насочваш при кацане! — Точно така! — Гласът на Скрагър стана по-остър. — Разбира се, ти трябва да задаваш подходящи въпроси. Контрол на Киш, HST напуска триста за Сири Три.

— Разбрано, HST.

Гласът на Скрагър се промени.

— Отсега нататък името ми е Бърт. Аз съм общ работник от сондите. Нищо не разбирам от летене, но мога да разчитам стрелките — ако ми кажеш точно къде да гледам.

Воси щастливо се хвърли в играта задаваше въпросите правилно. „Бърт“ го принуждаваше да използува познанията си по техниката на пилотиране и разположението на приборите и стрелките в пълна степен, караше го да задава въпросите така, че общият работник да ги разбере и да му отговори. От време на време, когато не беше съвсем точен, „Бърт“ започваше да крещи истерично:

— Не мога да намеря стрелката! Коя точно? За Бога, та те всички ужасно си приличат. Обясни ми пак, по-бавно, о, Боже, ще ни убиеш…

Тъмнината ставаше все по-гъста. Времето стана разтегливо, нямаше ги познатите циферблати и стрелки, които да му вдъхват увереност, нямаше нищо, освен гласа, който го форсираше до крайните предели на възможностите му.

Когато вече подхождаха на петнадесет метра и „Бърт“ крещеше инструкциите си за кацане, Воси усети, че му се повдига, ужаси се от тъмнината и от мисълта, че мъничкото кръгче за кацане на петролната платформа се приближава, за да го посрещне. „Все още имаш време да минеш на втори кръг, да дадеш газ, да се махнеш оттук и да изчакаш във въздуха, но докога?“ — помисли гой.

— Сега си на три метра височина и на десет далечина — точно както трябва.

Воси веднага включи на зависване, потта се лееше от него.

— Нямаш грешка, точно над центъра си, точно както искаше.

Тъмнината беше невероятно плътна. Никога не се беше страхувал толкова. Воси измърмори една молитва и внимателно намали тягата. Струваше му се, че измина цяла вечност, и още една, и още една, докато накрая колесникът докосна земята и се приземиха. За момент Ед не можа да повярва. Облекчението му беше толкова голямо, че той почти се разплака от радост. После, сякаш от много далеч, дочу нормалния глас на Скрагър и почувствува, че управлението е поето.

— Поемам го, юначе. Беше дяволски добре, Ед. Идеално. Поех го.

Ед Воси смъкна очилата. Беше изстискан, лицето му беше бяло като тебешир. Той се отпусна на седалката. Едва виждаше какво става на работещата пред него сонда и дебело то въже, обграждащо хеликоптерната площадка, която беше едва тридесет метра в диаметър. Господи, кацнах, кацнахме и сме невредими.

Скрагър беше отнел двигателите на малка газ, нямаше нужда да ги изключва, тъй като престоят щеше да бъде кратък. Той си тананикаше „Матилда“ — нещо, което правеше само когато беше много доволен. „Момчето се справи много добре — помисли си той, — летя прекрасно. Но дали ще се съвземе бързо? Когато летиш с някого, винаги е добре да знаеш и слабите, и силните му места.“

Той се обърна и вдигна палци към човека от предната странична седалка в пътническия салон, един от френските инженери, които трябваше да провери току-що инсталираното на сондата електрооборудване за изпомпване. Останалите пътници чакаха търпеливо. Четирима бяха японци, гости на френските служители и инженери от „ЕПФ“. Скрагър се чувствуваше неспокоен, когато превозваше японци — връщаха го към спомените му за войната, към спомените му за загубите на Австралия по време на Тихоокеанската война и за хилядите, които умряха в японските лагери и на железопътната линия в Бирма. „По-точно бяха убити“ — помисли си той, а после отново насочи вниманието си към разтоварването.

Инженерът беше отворил вратата и сега помагаше на работниците да извадят кашоните от товарното помещение. На платформата беше горещо, влажно и противно, въздухът вонеше от нефтените изпарения. В кабината беше жега, както винаги, влажността беше висока, но Скраг се чувствуваше удобно. Погледна към Воси, който все още седеше отпуснат, с ръце на тила — съвземаше се.

„Добър момък“ — помисли си Скрагър. После вниманието му беше привлечено от най-високия глас в пътническия салон. Беше Жорж дьо Плеси, шефът на френското представителство и управител на района на „ЕПФ“. Седеше на облегалката на една седалка и пак изнасяше една от безконечните си лекции, този път на японците. „По-добре на тях, отколкото на мен“ — каза си Скрагър и се позасмя. Познаваше дьо Плеси от три години и го харесваше — заради френската храна, с която ги снабдяваше, и заради това, че играеше добре бридж, който и двамата обичаха, но не и заради темите на разговор. „Хората от петролния бизнес са еднакви, петролът е всичко, което знаят и което искат да знаят, и ние, останалите, съществуваме за тях само за да консумираме това нещо и да плащаме скъпо и прескъпо за него, докато сме живи — а дори и след това, нали повечето крематориуми работят на нефт. Истински ад! Цената на петрола нарасна неимоверно — на 14,80 долара за варел от 4,80 долара преди две години и от 1,80 отпреди още няколко. Проклети разбойници, всички са разбойници — и ОПЕК, и «Седемте сестри», даже и «Норд си ойл».“