Джеймс Клавел - Вихрушка

— Когато се случи с мен, аз го направих в гащите.

— Кво?

— Летях от Кувейт на 47G2, беше през шестдесетте години. — 47G2 беше малкият, топчест „Бел“ с бутален двигател, използуван сега от повечето служби за ръководство на полети и от полицията. — Беше чартърен полет за един доктор и един инженер в „Екс Текс“. Трябваше да отидат до някакъв оазис след Вафра, там имаше КАЗЕВАК — някакъв нещастник си беше напъхал крака в сондата. И тъй, летяхме с отворени врати, както обикновено, защото беше лято, почти четиридесет и пет градуса, сухо и гадно и за хората, и за хеликоптера, така както може да бъде само в пустинята — далеч по-лошо, отколкото е в центъра на Австралия. Но ни бяха обещали двойно заплащане и премия, тъй че моят стар приятел Форси успя да ме кандърдиса. Не беше лош ден, както поначало са дните в пустинята. Ед, въпреки че вятърът беше като от пеш и поривите му ни играеха номера, знаеш как е: внезапни вихрушки засмукват пясъка в облаци от прах, навсякъде смерчове. Бях на сто и петдесет метра и захождах, и изведнъж влязохме в облак прах — ама толкова фин, ме нищо не се виждаше. Един Бог знае как проникна през очилата ми, но, да ти кажа, в един момент бяхме добре, а в следващия кашляхме и кихахме, а на мен и двете ми очи се напълниха и бях сляп като бухал на слънце.

— Баламосваш ме!

— Не. Истина е, кълна се в Бога! Не можех да виждам нищичко, не можех да си отворя очите, а бях единственият пилот на борда с двама пътници.

— Божичко, Скраг. И двете очи?

— И двете. Люляхме се в небето адски дълго, докато горе-долу го стабилизирах и сърцето ми отново си дойде на мястото. Докторът не можа да изчисти праха и всеки път, когато той или аз се опитвахме да го извадим, едва не се обръщахме с корема нагоре — знаеш колко чувствителен е G2. Те се паникьосаха не по-малко от мен, а това изобщо не помагаше. И тогава се сетих, че единствената възможност е да го приземя слепешком. Ти каза, че си бил уплашен до смърт — е добре, когато допрях колесника до земята, бях направил всичко в гащите, до капка.

— Господи, Скраг, наистина ли го приземи? Точно както днес, но не на шега, а с двете очи, пълни с прах? Не ме баламосваш, а?

— Накарах ги да ми казват накъде да карам, точно така, както го направихме с теб, поне докторът казваше, защото другият, бедничкият, припадна. — Очите на Скрагър не се откъсваха нито за момент от сушата. — Как ти изглежда?

— Не много добре. — Сири Едно беше точно пред тях, площадката за кацане беше издигната над водата. Виждаха ръководителя за кацане и задължителната противопожарна кола, спряла отстрани. Ръкавът за вятъра беше полупразен и не помръдваше.

Обикновено Скрагър би докладвал на радарната кула и би започнал постепенно снижаване. Но сега каза:

— Днес ще останем високо, младок, ще заходим под голям ъгъл и ще го оставим да кацне сам.

— Защо, Скраг?

— За разнообразие.

Воси се намръщи, но не каза нищо. Отново обходи с поглед приборите, търсейки нещо, което да не е наред. Нямаше нищо такова. Освен нещо странно у възрастния човек.

Когато бяха в позиция високо над сондата, Скрагър включи предавателя.

— Киш радар, HST напуска триста към Сири Едно.

— Окей, HST. Докладвайте, когато сте готови.

— HST, прието.

Бяха се нагласили за стръмен заход, използуван обикновено, когато точката за кацане беше заобиколена от високи сгради, дървета или пилони, Скрагър отне тягата точно колкото трябваше. Хеликоптерът започна да снижава, всичко беше наред. Двеста и петдесет метра, двеста, сто и петдесет, сто. И двамата едновременно почувствуваха вибрацията в управлението.

— Исусе — изпъшка Воси, но Скрагър вече рязко беше отпуснал носа, натискайки шага надолу. Хеликоптерът започна да снижава много бързо. Петдесет метра, четиридесет, тридесет… вибрациите се увеличаваха. Очите на Воси скачаха от прибор на прибор, после до точката на приземяване и отново към приборите. Той седеше вцепенен на мястото си, съзнанието му крещеше: „Опашното витло е свършило! Или предавката…“

Площадката за приземяване връхлиташе върху тях, наземният персонал панически се разпиля, пътниците увиснаха на коланите, парализирани от ужас от рязкото снижаване. Воси се бе вкопчил за седалката, за да е по-стабилен. Сега цялото арматурно табло вибрираше, шумът на двигателите се промени. Той очакваше всеки момент да загубят опашното витло и тогава с тях беше свършено. Висотомерът отчиташе двайсет метра… петнайсет… десет… пет… Ръцете му понечиха да сграбчат управлението, за да започне изравняване, но Скрагър го изпревари с част от секундата, подаде пълна газ и изравни съвършено. За секунда хеликоптерът изглеждаше като застинал във въздуха само на метър височина, с ревящи двигатели, после кацна твърдо, но не прекалено, на близкия край на кръга, плъзна се напред и спря на две крачки от центъра.