Джеймс Клавел - Вихрушка

Откъм колата се разнесе нов протяжен вик, тъжен и умолителен. Никой не му обърна внимание, младежът беше оставен в ръцете на милостивата смърт.

Бандар-е Делам, летището: 5,30 следобед.

Гражданското летище беше изоставено и пусто, без охрана. Преди няколко седмици тук беше пристигнала една ескадрила хеликоптери от остров Харг. Пистите бяха къси, над тях се извисяваше малка диспечерска кула, а зад нея имаше хангари, двуетажна сграда с офиси и няколко бараки. Сега край тях бяха паркирани няколко модерни фургона, в които временно се помещаваше щабът на ескадрилата. Това беше едно от десетките летища, построени от шаха из цялата страна. „Ще разполагаме с летища и съвременни транспортни услуги из цял Иран“, беше заявил той и обещанието му беше изпълнено. Но преди половин година започнаха вълненията в страната и транспортната инфраструктура се оказа напълно парализирана. Всички вътрешни полети бяха отменени, а летищата — затворени. Наземният персонал се пръсна, повечето от машините останаха на открито, без никаква грижа и поддръжка. Тук имаше три, мръсни и изоставени. Едната беше с изпочупени стъкла на пилотската кабина, другите — със спукани гуми. Резервоарите им бяха опразнени от грабители, а стройните им тела изглеждаха тъжни и грозни.

За разлика от тях петте хеликоптера на ескадрилата блестяла като нови. Чисти и готови за полет, те бяха наредени в стройна редица, три от модела 212 и два по-малки — модел 206. Слънцето залязваше и те хвърляха удължени сенки върху бетонната настилка.

Капитан Рудигер Луц се приближи до последния от тях и се зае с внимателната му проверка. По същия начин беше проверил и всички предишни машини.

— Много добре — даде оценката си той. — Можете да ги прибирате.

Остана край пистата да наблюдава как механиците и помощният персонал от няколко иранци изтикват блестящите машини към хангарите, не по-малко излъскани от самите хеликоптери. Знаеше, че много от подчинените му се присмиват зад гърба заради педантизма, но това нямаше значение, особено след като заповедите му се изпълняваха безпрекословно.

„Това е най-големият ни проблем — мислеше си той. — Да ги накараме да се подчиняват, да действуват в условия на реална бойна обстановка без помощта на военния устав, независимо от мнението на Дънкан Макайвър по този въпрос.“

Сутринта Дюк Старк, чиято база беше в Ковис, препрати по радиото краткото съобщение на Макайвър, според което се очаквало нападение срещу летището на Техеран, а в една от базите, разположени там, избухнал бунт. Поради отдалечеността на Бандар-е Делам и планинската местност директната радиовръзка с Техеран или някоя от другите бази беше невъзможна, радиовълните стигаха само до Ковис. Разтревожен от съобщението, Руди събра елитния си състав, състоящ се от четирима пилоти и седем механици (седем англичани, двама американци, един германец и един французин) малко встрани от останалите и направо им заяви: Дюк не ми съобщи кой знае колко неща, но непрекъснато ме наричаше Рудигер вместо Руди, а това означава, че положението е напечено.

— Дюк Старк не е от хората, които лесно се впечатляват — промълви Джон Тайрър, заместникът на Руди, американец с богат опит на пилот. — Мислиш ли, че е попаднал в беда? Няма ли да се наложи да отскочим до Ковис и да видим как стоят нещата там?

— Може би ще се наложи. Но ще изчакам до довечера, когато отново ще се свържем.

— Ако питаш мен, Руди, трябва да се подготвим за нощен полет — обади се механикът Фоулър Джойнс и решително стисна устни. — Да, да… Щом старият Дюк е нервен, трябва да сме готови да изчезнем всеки миг!

— Не си добре, Фоулър — поклати глава Тайрър. — Досега не сме имали никакви неприятности. Този район е сравнително спокоен, полицията и войската са дисциплинирани и всичко е под контрол. В рамките на трийсет квадратни километра имаме пет бази, дявол да го вземе! Всички са елитни привърженици на шаха! Скоро неминуемо ще се вдигне бунт и лоялистите ще видят сметката на останалата измет!

— Господи, ти бил ли си някога замесен в техните бунтове? Стрелят се като откачени и никой не те пита на чия страна си, военен ли си, цивилен ли си…

— Добре, да приемем, ме помощният персонал се разбеснее. Какво ще направиш в такъв случай?

— Обсъдили сме всички възможни варианти, по земя, въздух и вода. Иракската граница е на някакви си стотина мили, до Кувейт се стига лесно — само трябва да се прекоси Персийският залив.