Джеймс Клавел - Вихрушка

Не сваляше очи от гората. Някъде далеч лаеха кучета. Все още имаше чувството, че някой го наблюдава. С усилие се отърва от безпокойството, върна се обратно при хеликоптера и извади сигналния пистолет от кутията му. Тръгна отново към караваната на Ерики, размахвайки открито огромното оръжие с широко дуло. Чувствуваше се много по-сигурен с него, но му стана още по-добре, когато залости вратата и спусна завеската на прозореца.

Нощта бързо влезе в правата си. Хищниците напуснаха леговищата си и тръгнаха да търсят жертви.

Техеран: 7,05 вечерта.

Гладен и уморен, Макайвър вървеше по пустия булевард, край който се издигаха стройните редици на дърветата. Уличните лампи не светеха и той внимателно подбираше пътя си в здрача. Купчини сняг бяха струпани край хубавите къщи от двете страни на булеварда. В далечината се чуваха изстрели и дрезгави викове, сред които преобладаваше вечното „Аллах акбар“. Свърна зад ъгъла и почти се блъсна в един танк „Центурион“, спрял на тротоара. Ярък лъч на електрическо фенерче го ослепи, наоколо му наскачаха войници.

— Кой сте вие, ага? — попита го на добър английски един млад офицер. — Какво правите тук?

— Аз съм Макайвър… капитан Дънкан Макайвър. Прибирам се у дома, живея оттатък парка, ей там…

— Документите ви, моля.

Леко потръпващата му ръка бръкна във вътрешния джоб, пръстите му напипаха двете снимки, пъхнати до личната му карта. Едната беше на шаха, а другата на Хомейни, използуваше ги според случая. Сега не беше сигурен с кого си има работа, затова не извади нито една. Офицерът насочи фенерчето към личната му карта. Очите свикнаха с мрака и той забеляза, че насреща му стои млад, много уморен мъж с набола брада и измачкана униформа. Войниците наоколо мълчаха и гледаха. Никой не пушеше и това беше странно. Зад тях се издигаше застрашителната грамада на „Центуриона“, който сякаш всеки момент щеше да забълва смърт.

— Благодаря — рече офицерът и му върна изтъркания от честа употреба документ. Нощният въздух отново се огласи от далечни изстрели и викове, войниците наостриха уши и нервно се заоглеждаха. — По-добре не излизайте след настъпването на тъмнината, ага. Лека нощ.

— Благодаря, лека нощ — отвърна Макайвър и се отдалечи.

Запита се дали са лоялисти, или бунтовници, после си представи, че някои армейски части се бунтуват, а други не, представи си и цената, с която ще бъде заплатено създаденото положение. Измина пресечката, която го отделяше от парка, пуста и тъмна като всичко наоколо. Не много отдавна тук бликаше живот, всичко беше потопено в ярка светлина, хората бяха щастливи и весели. „Най-много ми липсва смехът — помисли си той. — Един Господ знае дали отново ще го върне в сърцата на хората.“

Денят му протече кошмарно, без телефон, с отвратителна радиовръзка с Ковис и никаква с останалите бази. Отново никой от служителите му не се появи на работа и това още повече го ядоса. На няколко пъти се опита да изпрати телекс на Гавалан, но не успя да се свърже. „Утре ще е по-добре“ — окуражи се той и ускори крачка. Пустите улици му действуваха на нервите.

Блокът им беше на пет етажа, държаха един от мансардните апартаменти. Стълбището беше зле осветено, тъй като токът беше слаб, асансьорът не работеше от месеци. Уморено се заизкачва по стъпалата под унилата светлина на слабите крушки. Но свещите в жилището му горяха ярко и настроението му веднага се подобри.

— Здравей, Джени — извика той, заключи и свали старата си английска грейка. — Време е за уиски!

— Дънкан, аз съм в трапезарията, ела за минутка.

Той прекоси коридора, изправи се на прага на трапезарията и зяпна от изненада. Масата беше отрупана с десетки ирански блюда и купи с плодове, свещите ярко блестяха. Лицата на Джени и Шаразад грееха насреща му.

— Помогни ми, Господи! Това е твоя работа, нали, Шаразад? Много се радвам да те видя и…

— Аз също, Мак! С всеки изминат ден се подмладяваш, същото важи и за Джени… Съжалявам, че ви досаждам, но… сетих се, че вчера беше годишнината от сватбата ви, тъй като е точно пет дни преди рождения ми ден. — Гласът на Шаразад беше сочен и жизнен. — Освен това зная, че много обичаш задушено агнешко, пиле и разни други неща… Донесохме ги с Хасан и Дева, не забравихме и свещите… — Беше висока само метър и шестдесет, но притежаваше изключителната персийска красота, обезсмъртена от Омар Хаям. Стана и добави: — Е, ти се прибра и аз мога да си вървя.

— Чакай, чакай! Защо не останеш да хапнеш с нас.