Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ето, другарю генерал! — Ишмаел весело му подхвърли кибрит. — Ваша привилегия е да довършите онова, което сте започнали.

— Добре — Мжитрик улови кибрита. Първата клечка не се запали. Нито втората. Най-после третата пламна. Той се отдръпна към стълбите и внимателно я хвърли. Пламъците лумнаха към тавана и дървените рафтове. Внезапно Ишмаел с един ритник го запрати с главата напред и той се просна в края на огъня. Изпищя паникьосан и заудря по пламъците, завъртя се и запълзя по обгорените си ръце и крака към стълбите, спря за миг и заудря по кожените си ревери, кашляше и се давеше от кълбата черен дим и миризмата на горяща плът. Успя някак си да се изправи на крака. Първият куршум разби капачката на коляното му, той зави и отстъпи назад в огъня, вторият счупи другия му крак и го събори. Мжитрик заудря безпомощно пламъците, писъците му потънаха в нарастващия рев на ада и той се превърна във факла.

Ишмаел и другият мъж изтичаха нагоре по стълбите към първата площадка и едва не се сблъскаха с останалите, които се бяха втурнали надолу и сега стояха зяпнали и гледаха гърчещото се тяло на Мжитрик — пламъците бяха обхванали ботушите му.

— Защо го направи? — попита смаян един от тях.

— Моят брат стана жертва в къщата, а също и братовчед ти.

— Такава е била Божията воля, но, Ишмаел… другарят генерал? Бог да ни пази, нали той ни снабдяваше с пари, оръжия и експлозиви — защо го уби?

— Защо не? Този кучи син беше нахален и нагъл поклонник на Сатаната! Дори не беше човек на Книгата — рече с презрение Ишмаел. — Там, откъдето е дошъл, има още дузини такива, хиляди. Те имат нужда от нас, не ние от тях. Заслужаваше да умре. Нали дойде сам, за да ме изкуши? — Той плю към тялото. — Важните хора трябва да имат телохранители.

От мазето изригна огнен стълб и те бързо се оттеглиха. Огънят обхвана дървените стъпала, плъзна нагоре. На улицата всички се качиха на камиона, който вече не беше линейка. Ишмаел погледна към обгърнатата от пламъци къща и се разсмя гръмогласно:

— Сега това куче гори в ада! Дано всички неверници загинат също толкова бързо.

В двора на двореца.

Ерики се беше облегнал на вратата на хеликоптера и видя как изгаснаха лампите в покоите на хана на втория етаж. Провери внимателно двамата упоени полицаи, дълбоко заспали в кабината, и се успокои. Затвори тихо вратата, пъхна ножа си под колана и взе автомата. С ловкостта на нощен ловец се промъкна безшумно към двореца. Охраната на хана при портала не го забеляза — защо им трябваше да го наблюдават? Ханът им беше дал ясни нареждания да оставят пилота на мира и да не го дразнят, сигурно скоро щеше да се умори да си играе с машината. „Ако вземе някоя кола, оставете го. Ако полицията иска да си има неприятности, това си е тяхна работа.“

— Да, ваше височество — бяха отвърнали и двамата, доволни, че няма да отговарят за Носителя на Ножа.

Ерики се промъкна през предната врата и по слабо осветения коридор, който водеше към стълбите за северното крило, доста далече от покоите на хана. Изкачи се безшумно по стълбите и тръгна по друг коридор. Видя лъч светлина под вратата на техния апартамент. Влезе без колебание в преддверието и затвори тихо вратата. В другия край на стаята се намираше вратата, която водеше към спалнята им. Отвори я и за своя изненада видя Мина, прислужничката, коленичила до леглото. Масажираше дълбоко заспалата Азадех.

— О, моля да ме извините — заекна тя, ужасена от него като всички слуги. — Не чух ваше превъзходителство. Нейно височество поиска… поиска да продължа, докато мога с… с масажа, и да остана да спя тук.

Лицето на Ерики беше като маска, петната от масло по бузите му и по залепената на ухото му превръзка го правеха да изглежда още по-опасен.

— Азадех!

— О, няма да я събудите, ваше превъзходителство, тя взе… тя взе две хапчета за сън и ме помоли да я извиня, ако вие…

— Облечи я! — изсъска той.

— Но, ваше превъзходителство! — Мина пребледня. Сърцето й едва не спря, като видя, ножа в ръката му.

— Облечи я бързо и ако издадеш дори един звук, ще те разпоря. Хайде! — Тя грабна халата й. — Не това, Мина! Топли дрехи, дрехи за ски — в името на всички богове, няма значение кои, но побързай! — Наблюдаваше я, застанал между нея и вратата, за да не може да избяга. На нощната масичка беше кукрито в ножница. Изпита угризение и отвърна поглед от него. Когато се увери, че Мина му се подчинява, взе чантата на Азадех от тоалетката. Всичките й документи бяха вътре — лична карта, паспорт, шофьорска книжка, акт за раждане, всичко. „Добре — помисли си той и благослови Айша за подаръка. Азадех му бе казала за него преди вечеря и той благодари на древните си богове, че му бяха дали плана тази сутрин. — Ах, мила, нима си помисли, че наистина ще те изоставя?“