Джеймс Клавел - Вихрушка

„Слава на Бога! Ама много съм умен“ — помисли си капралът с облекчение.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство, пилот ага. Благодаря ви. — Много доволен от себе си, той надникна в кабината. Видя, че пилотът му прави някакви знаци, очевидно искаше да му се подмаже — и би могъл, за Бога, — като го кани да седне на мястото на пилота. Изпълнен с гордост, той наблюдаваше как варваринът учтиво се навежда към него в кабината и му сочи уредите.

Младият полицай не можа да удържи на любопитството си и се приближи под все по-бавно въртящите се перки към вратата на кабината. Наведе се вътре, за да види по-добре, смаян от редиците превключватели и скалите, които светеха в тъмното.

— За Бога, господин капрал, виждали ли сте някога толкова много скали и ключове? Ама много ви отива да седите пред таблото!

— Цял живот съм мечтал да стана пилот — отвърна капралът. — И… — Той спря изненадан, думите му потънаха в заслепяващата червена мъгла, която изсмука дъха от дробовете му и го потопи в пълен мрак.

Ерики бе блъснал главата на младежа в главата на капрала, зашеметявайки и двамата. Роторите над него спряха. Той се огледа. В мрака не се забелязваше никакво движение, в двореца светеха само няколко лампи. Не усещаше чужд поглед или присъствие. Бързо прибра оръжията им зад седалката. Необходими му бяха само няколко секунди, за да пренесе двамата мъже в кабината и да ги сложи да легнат. Отвори насила устите им, натика им приспивателните, които бе откраднал от шкафчето на Азадех, и след това ги завърза. Пое си за миг дъх, преди да мине отпред и да провери дали всичко е готово за незабавно заминаване. После се върна отново при двамата. Не бяха помръднали. Облегна се на вратата, готов да ги накара да млъкнат отново, ако се наложи. Гърлото му беше пресъхнало. По лицето му се стичаше пот. Чакаше. Чу кучета и изтракване на верига. Тихо приготви автомата. Обикалящият патрул от двама души с доберман-пинчери мина покрай двореца, но не се приближи към него. Ерики наблюдаваше двореца. На ръката му вече нямаше превръзка.

В северните предградия.

Раздрънканата, покрита с брезент линейка се друсаше по изровените улици. Отзад имаше двама санитари и три носилки. На една от тях лежеше Хашеми и виеше. Слабините му бяха разкъсани.

— За Бога, дайте му морфин — изохка Армстронг, превъзмогвайки собствената си болка. Той се беше проснал на носилката, облегнат на друсащата се стена на линейката, притискаше плътно превръзката към раната в горната част на гърдите си и не усещаше как кръвта му изтича от дупката на гърба и попива в топката памук — един от санитарите я бе натъпкал направо през шлифера му. — Дайте му морфин. Бързо! — Той заруга на фарси и английски, мразеше ги заради глупостта им и грубостта им, все още беше в шок от внезапния удар на куршума и нападението изневиделица. Защо, защо, защо?

— Какво да правя, ваше превъзходителство? — чу се глас от мрака. — Нямаме никакъв морфин. Такава е Божията воля. — Санитарят включи фенерчето си и почти го заслепи, после го насочи към Хашеми и към третата носилка. Младежът на нея вече беше мъртъв. Армстронг видя, че дори не си бяха направили труда да затворят очите му. Хашеми отново хрипливо извика.

— Изгаси светлината, Ишмаел — каза другият санитар. — Искаш да ни застрелят ли?

Ишмаел се подчини, без да бърза. Колата отново потъна в мрак. Той запали цигара, задави се и се закашля, дръпна брезента за миг, за да се ориентира.

— Само още няколко минути, ако е рекъл Бог. — Наведе се и разтърси Хашеми, изтръгна го от спокойствието на безсъзнанието и го върна в будния ад. — Само още няколко минути, господин полковник. Не умирайте още рече той съчувствено. — Само още няколко минути и ще ви полекуват както трябва.

Едно от колелата хлътна в някаква дупка и всички политнаха настрани. Остра болка проряза Армстронг. После линейката най-после спря и той едва не се разплака от облекчение. Някакви мъже дръпнаха брезента отзад и се качиха. Груби ръце го хванаха за краката, смъкнаха го на една от носилките и го завързаха с коланите. През адската мъгла на болката той видя как отнасят носилката на Хашеми в нощта, после вдигнаха и него, болката беше твърде силна и той припадна.

Санитарите прекрачиха канавката, вмъкнаха се през вратата във високата стена в мръсния коридор, слязоха по някакви стълби и спряха в голямо мазе, осветено от газени лампи.

— Оставете го там! — нареди Мжитрик и посочи към втората маса. Хашеми вече лежеше на първата, също вързан за носилката. Мжитрик бавно разгледа раните на Армстронг, после на Хашеми. И двамата бяха още в безсъзнание.