Джеймс Клавел - Вихрушка

— Сега! — каза той на руски.

Снайперистът до него вече бе хванал целта в оптическия мерник и бе опрял цевта на пушката на перваза на прозореца. Той веднага притисна показалеца си над предпазителя, почувства пръста на Мжитрик на спусъка и започна да брои, както му беше наредено:

— Три… две… едно… огън! — Мжитрик натисна спусъка. И двамата видяха как куршумът дум-дум улучи Хашеми в кръста и го блъсна в колата пред него. После той се свлече в праха.

— Добре — промърмори мрачно Мжитрик. Съжаляваше само, че собствените му очи и ръце не са достатъчно добри, за да се справи лично с убийците на сина си.

— Три… две… едно… — Окулярът трепна. И двамата изругаха, защото Армстронг рязко се обърна, погледна за миг към тях, хвърли се между колите и изчезна зад една от тях.

— Той е близо до предното колело. Не може да избяга. Имай търпение — стреляй, когато можеш! — Мжитрик излезе от стаята и извика на турски надолу по стълбите към хората, които чакаха: — Вървете! — После се втурна обратно. В момента, в който влизаше, видя, че снайперистът стреля.

— Улучих го — викна той и изпсува. Мжитрик насочи бинокъла си, но не видя Армстронг.

— Къде е?

— Зад черната кола, подаде си за секунда главата отпред и аз го улучих.

— Уби ли го?

— Не, другарю генерал. Внимавах много, точно както наредихте.

— Сигурен ли си?

— Да, другарю генерал, улучих го в рамото, може би в гърдите.

Сградата на щаба вече гореше буйно, чуваше се само спорадична стрелба от съседните сгради, малцина се съпротивляваха, нападателите бяха много повече от защитниците, всички бяха обзети от някаква трескава бруталност. „Варвари — помисли си с презрение Мжитрик, после погледна отново към проснатото тяло на Хашеми, което се гърчеше в мръсотията. — Не умирай твърде бързо, мръснико!“

— Виждаш ли англичанина?

— Не, другарю генерал, но следя и двете страни.

В този момент Мжитрик видя да пристига раздрънкана линейка и няколко души с ленти на Червения кръст на ръцете разгърнаха носилки и започнаха да прибират ранените. Битката почти бе приключила. „Радвам се, че дойдох тази нощ“ — помисли си той. Гневът му още не се беше уталожил. Вчера, щом пристигна съобщението на Хаким хан, той реши лично да ръководи отмъщението. Едва прикритата „призовка“ и тайният доклад на Пахмуди за смъртта на сина му в ръцете на Хашеми и Армстронг го бяха вбесили. Лесно беше да уреди хеликоптер и да кацне снощи непосредствено до Табриз, лесно беше да организира контраатака и да направи засада на двамата убийци. Лесно беше да планира отмъщението си, което щеше да затвърди отношенията му с Пахмуди, като премахне неговия враг Хашеми Фазир вместо него и същевременно спести много бъдещи неприятности на неговите муджахидини и на Туде. И Армстронг, неуловимият агент на МИ-6, който отдавна трябваше да бъде премахнат. „Проклет да е този развратник, задето се явява като призрак след толкова много години.“

— Другарю генерал!

— Да, виждам ги. — Мжитрик наблюдаваше как хората от Червения кръст слагат Хашеми на една носилка и го носят към линейката. Други минаха зад колата. Кръстосаните линии на окуляра ги последваха. Възбудата на Мжитрик нарасна. Снайперистът чакаше търпеливо. Когато се появиха отново, мъжете влачеха Армстронг помежду си.

— Нали ви казах, че го улучих това копеле — каза снайперистът.

В двореца: 11,04 вечерта.

Червените фосфоресциращи светлини за нощен полет на таблото с уредите мълчаливо оживяха. Пръстът на Ерики натисна „Пуск двигатели“. Турбините заработиха, закашляха се, отново заработиха. Той внимателно издърпа прекъсвачите, после ги вмъкна докрай. Двигателите започнаха истинско загряване.

Вътрешният двор бе осветен от прожектори, работещи на половин мощност. Азадех и Хаким хан, дебело облечени заради нощния студ, стояха извън обсега на въртящите се перки и го наблюдаваха. На около стотина метра, при портала, двама души от охраната и полицаите на Хашеми също гледаха, но с безразличие. Цигарите им просветваха в мрака. Двамата полицаи метнаха автоматите си на рамо и се приближиха.

Двигателите отново се задавиха и Хаким хан извика през шума:

— Ерики, стига за тази вечер!

Но Ерики не го чу. Хаким тръгна към портала, Азадех неохотно го последва. Той ходеше замислено и неловко и изруга, още не бе свикнал с патериците.

— Добър вечер, Ваше височество — поздравиха любезно полицаите.

— Добър вечер… Азадех — рече раздразнено Хаким, — съпругът ти няма търпение, губи разсъдъка си. Какво му става? Смешно е да продължава да опитва. Какъв смисъл има, дори и да успее?