Джеймс Клавел - Вихрушка

„Възможно е — помисли си смутен Мжитрик. — Тези неграмотни, противни копелета в Техеран объркваха операциите ни в Иран години наред, не разбираха шаха толкова време и провалиха работата ни от поколения насам.“

— Аз ще разбера. Кълна се в главата на сина си, че ще разбера, но това няма да ти помогне… другарю!

— Една услуга… една услуга за… за услуга. Ти ли премахна Роджър… Роджър Крос, а?

— Аз го уредих, да. — Мжитрик се засмя, доволен да го поизмъчи и да използва времето, докато чака. — А АМГ, помниш ли го? И Толбът, но казах на Пахмуди да използва този лайнар Фазир за 16а. — Забеляза, че студените сини очи се свиха, и се зачуди какво ли става зад тях.

Армстронг ровеше в паметта си. „АМГ? А, да, Алън Медфорд Грант: роден през 1905 година, доайен на агенти в контраразузнаването. През 1963 година като таен информатор на Иън Дънрос напипа къртицата в «Ноубъл Хаус». И още една в моя специален отдел, която се оказа най-добрият ми приятел.“

— Лъжец! АМГ загина при катастрофа през 1963 година.

— Беше нагласена. Имахме 16а за този предател от повече от година, и за жена му, японката.

— Той не беше женен.

— Вие, копелета, нищо не знаете. Специален отдел? Лайняни глави. Тя беше от японското разузнаване. Претърпя катастрофа същата година в Сидни.

Армстронг си позволи да се усмихне леко. Мотоциклетната „катастрофа“ с АМГ бе организирана от КГБ, но бе инсценирана от МИ-6. Смъртният акт беше истински, но за друг човек, а Алън Медфорд Грант все още работеше успешно, въпреки че бе с друго лице и под различно прикритие, което дори англичанинът не знаеше. Но жена? Японка? Дали това не бе още една димна завеса, или друга тайна?

Миналото привличаше Армстронг. Той се напрегна, за да върне мисълта си към това, което действително искаше да знае, да провери дали беше прав, или грешеше. Вече нямаше време за губене, никакво време.

— Кой е четвъртият човек? Нашият архипредател?

Въпросът увисна в мазето. Мжитрик се стресна, но след това се усмихна, защото Армстронг му даде ключа към психологическото отмъщение. Каза му името и видя шока. Името и на петия човек, дори на шестия.

— МИ-6 е пълно с наши агенти, също и МИ-5, повече от вашите профсъюзи. Тед Евърли е един от нашите, Бродхърст и лорд Грей — помниш ли го от Хонконг? Не само лейбъристи, въпреки че те са най-благодатната почва. Имена? — рече той злорадо, знаейки, че е в безопасност. — Виж в „Кой кой е“! Високите постове в банките, в Сити, в Министерството на външните работи — Хенли е един от нашите и аз вече имам копие от твоя доклад — чак до кабинетите, а може би дори и на „Даунинг Стрийт“. Имаме петстотин наши професионалисти във Великобритания, без да броим вашите собствени предатели. — Смехът му беше жесток.

— А Смедли-Тейлър?

— О, да, той също и… — Злорадството на Мжитрик внезапно секна и той настръхна в отбрана. — Откъде знаеш за него? Щом знаеш за него… А?

Армстронг беше доволен. Фьодор Ракоци не бе излъгал. Всички тези имена в записите вече бяха заминали, вече бяха на сигурно място, на Хенли никога не му вярваха, дори на Толбът. Беше доволен и тъжен, съжаляваше, че няма да бъде там, за да ги хване лично. Е, някой друг щеше да го направи. АМГ щеше да го направи.

Очите му трепнаха, ръката му се плъзна бавно от ревера. Мжитрик светкавично се втурна напред — движеше се много бързо за ръста си, и притисна ръката му между масата и крака си, откъсна ревера и сега вече Армстронг беше безсилен, изцяло в неговата власт.

— Събуди се, мръсник такъв! — извика руснакът възбудено и извади джобното ножче. — Откъде знаеш за Смедли?

Армстронг не отговори. Смъртта бе настъпила тихо. Мжитрик беше вбесен, сърцето му биеше до пръсване.

— Няма значение, той е мъртъв, няма смисъл да се губи време — промърмори той високо. Гадното копеле беше отишло в ада със знанието, че е бил инструмент на предатели, поне някои от тях. Но откъде знаеше за Смедли-Тейлър? „Да върви по дяволите! Ами ако казва истината за сина ми?“

В ъгъла на стаята имаше туба с газ. Той започна да я излива върху телата, ядът му постепенно стихваше.

— Ишмаел! — викна той нагоре по стълбите. Когато свърши с газта, захвърли тубата в ъгъла. Ишмаел слезе в мазето с още един човек. — Готови ли сте за тръгване? — попита ги Мжитрик.

— Да, с Божията помощ.

— И с нашата собствена — небрежно допълни Мжитрик. Избърса ръцете си, уморен, но доволен от свършеното през деня и нощта. Следваше само кратко пътуване до околностите на Табриз, до хеликоптера му. Един час, дори по-малко, до дачата в Тбилиси и Вертинска. „След няколко седмици ще дойде младото пале Хаким, със или без моя пишкеш — Азадех. Ако е без нея, ще му излезе скъпо.“ — Запалете огъня — нареди рязко той — и да тръгваме.