Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ще те оставя в участъка, Ахмед, след това съм свободен до утре. Ще задържа колата за днес.

Кешеми натисна съединителя. „Може би трябваше да отидем с чужденците — лесно щях да ги принудя да ни вземат, семейството ми и мене, но това би означавало да живеем от другата страна на нашия Персийски залив, да живеем сред араби. Никога не съм обичал арабите, никога не съм им имал доверие. Не, моят план е по-добър. Кротичко надолу по стария крайбрежен път цял ден и цяла нощ, след това с кораба на братовчеда до Пакистан, с много резервен бензин за пишкеш. Много от нашите хора вече са там. Ще уредя добър живот за жена ми и сина ми, и за малката Сусан, докато с Божията помощ можем отново да се върнем у дома. Сега тук има твърде много омраза, твърде много години минаха в служба на шаха. Добри години. Като шах той беше добър за нас, винаги ни плащаше.“

Северно от Ленгех: 9,32 сутринта.

Зелевата градина беше на десет километра североизточно от базата, сред запустяла, гола скалиста област в подножието на планините. Двата хеликоптера бяха един до друг, двигателите тихо работеха. Ед Воси стоеше до прозореца на кабината на Вили.

— Драйфа ми се, Вили.

— И на мене. — Вили намести леко слушалките на главата си. ВЧ беше включено, но според плана не биваше да се използува, освен в случай на авария. Само трябваше да се прослушва.

— Чуваш ли нещо, Вили?

— Не, само пукане.

— Гадост. Сигурно сериозно е загазил. Още една минута и отивам да проверя, Вили.

— Ще идем заедно. — Вили наблюдаваше светкавиците над хълмовете, видимостта беше около миля, а облаците — черни и се приближаваха. — Денят не е подходящ за разходки, Ед.

— Не е.

Внезапно лицето на Вили светна и той посочи напред:

— Ето го!

Машината на Скрагър се приближаваше, без да бърза, на около двеста метра. Воси хукна към кабината си и скочи вътре. В слушалките чу:

— Как ти е оборотомерът, Вили?

— Не е добре, Скраг — радостно рече Вили. Следваше плана, в случай че някой ги подслушва. — Помолих Ед да го погледне, но и той не е сигурен — на него радиото не му работи.

— Ще кацна да се посъвещаваме. Скрагър вика базата, чувате ли ме? — Нямаше отговор. — Скрагър вика базата, ще бъдем на земята за известно време.

Пак никакъв отговор.

Вили вдигна палец към Воси. И двамата дадоха газ, съсредоточиха вниманието си към Скрагър, който се приближаваше, подхождайки внимателно за кацане. Почти над земята Скрагър спря снишаването и поведе полета към брега. Бяха силно възбудени. Воси крещеше от радост, дори Вили се усмихваше.

— Божичко!…

Скрагър мина над билото и се спусна от другата страна. Вече се виждаха брегът и малкият фургон на скалистия бряг над вълните. Сърцето му подскочи. На мястото, където трябваше да кацне, имаше трима козари със стадо кози. Петдесет метра по-нагоре по брега имаше някаква кола и хора, играеха деца. Никога преди не бяха виждали никого там. Навътре в морето плаваше малка моторна лодка. Можеше да е рибарска, можеше да е някой от редовните патрули срещу контрабандисти или бегълци, защото тук, където Оман и пиратският бряг бяха толкова близо, открай време се проявяваше голяма бдителност.

„Вече не можем да променяме нищо“ — помисли си той. Сърцето му биеше силно. Забеляза, че Бенсън и другите двама механици го видяха, скочиха във фургона и подкараха към мястото, където трябваше да кацне. Зад него Вили и Воси бяха намалили газта, за да му дадат време. Без колебание той се спусна бързо, козите се пръснаха, козарите и онези на пикника се вцепениха. В мига, в който ските му опряха земята, той извика:

— Хайде!

Механиците нямаха нужда от подкана. Бенсън се втурна към вратата на кабината и я отвори, затича се обратно да помогне на другите двама, които бяха отключили задната врата на фургона. Заедно извадиха куфари, чанти и багаж и започнаха да товарят — кабината и без това беше натъпкана с резервни части. Скрагър се огледа и видя, че Вили и Воси са увиснали неподвижно над тях.

— Дотук добре — изрече той гласно и се съсредоточи върху зяпачите, които бяха преодолели изненадата си и се приближаваха. Все още нямаше истинска опасност. Въпреки това той провери дали пистолетът му е готов, просто за всеки случай, и му се прииска механиците да побързат, безпокоеше се да не би полицейската кола да се появи забързана по пътя. Втори товар. После още един, после последния… И тримата механици бяха потни, двама вече се качиха в кабината, тръшнаха вратата. Бенсън тупна на предната седалка до него, изруга и тръгна да излиза: