Джеймс Клавел - Вихрушка

— Точка-точка-точка-тире, точка-точка-точка-тире, точка-точка-точка-тире. — Това беше тайният им код, който си бяха уговорили, и означаваше всеки да се насочи самостоятелно към Бахрейн. Известяваше ги, че е в безопасност. Чу как Шандор потвърждава със същия уговорен морзов код, след това Дюбоа се спусна до него от мъглата, добави малко имитация на смущения и бързо се отдалечи. Пои Кели обаче поклати глава — показваше, че предпочита да остане до него. Той посочи напред.

В слушалките отново се чу:

— Ал Шаргаз, говори ага Сиамаки от Техеран, чувате ли ме? — Пак нещо на фарси. — Ал Шаргаз…

Щабът в Ал Шаргаз.

— … Тук ага Сиамаки… — И отново фарси. Пръстите на Гавалан барабанеха по бюрото. Външно той бе спокоен, но отвътре — не. Не успя да се свърже с Петикин, преди да тръгне за болницата, и не можеше да направи нищо, за да накара Сиамаки и Нумир да млъкнат. Скот регулира малко силата на звука, намали словоизлиянията — двамата с Ногър се преструваха, че са равнодушни. Мануела дрезгаво рече:

— Вбесен е, Анди.

Ленгех: 9,26 сутринта.

Скрагър наливаше бензин с маркуча в полицейската кола. Пяната преля и го изпръска. Той измърмори някакво проклятие, отпусна ръчката и постави маркуча обратно върху колонката. Двама от Зелените ленти стояха наблизо и го гледаха внимателно. Капралът зави капачката на резервоара. Кешеми каза нещо на Али Паш.

— Негово превъзходителство пита дали не бихте му дали няколко туби по пет галона за резерва, капитане? Пълни, разбира се.

— Разбира се, защо не? Колко иска?

— Казва, че може да вземе три в багажника и две вътре. Пет.

— Пет да бъдат.

Скрагър намери туби и ги напълни, после натовариха полицейската кола. „Така е като «Молотов» коктейл“ — помисли си той. Бързо се трупаха буреносни облаци. В планините блесна светкавица.

— Кажи му, че ще е по-добре да не пуши в колата.

— Негово превъзходителство ви благодари.

— Винаги съм на негово разположение. — От планините долетя грохотът на гръмотевица. Отново блеснаха светкавици. Скрагър наблюдаваше как Кешеми бавно оглежда лагера. Двамата от Зелените ленти чакаха. Неколцина други клечаха на завет и гледаха безучастно. Не издържаше повече. — Е, ага, аз по-добре да тръгвам — каза той и посочи хеликоптера, после вдигна ръка към небето. — Окей?

— Окей? Какво окей, ага? — Кешеми го погледна странно.

— Да тръгвам. Сега. — Скрагър направи жест с ръка, имитирайки отлитане. Усмивката му беше замръзнала. — Мамнун ам, кода хафез. Благодаря, довиждане. — Той протегна ръка на Кешеми.

Сержантът погледна втренчено ръката, после него, острият му поглед го пронизваше.

— Окей — каза той. — Довиждане, ага. — И стисна здраво ръката му.

По лицето на Скрагър се стичаше пот и той се насили да не я изтрие.

— Мамнун ам. Кода хафез, ага. — Кимна и на Али Паш, искаше да се сбогува за последно и с него, но реши да не предизвиква късмета си, така че само го потупа по рамото. — До скоро, синко. Щастливи дни.

— Меко кацане, ага. — Али Паш гледаше как Скрагър се качи в кабината и се издигна и му махна, докато отлиташе. Скраг също му махна в отговор и видя очите му.

— Ако ми позволите, моля да ме извините, почитаеми сержант, ще заключа и ще вървя в джамията — каза Али Паш.

Кешеми кимна и се обърна отново към отлитащия хеликоптер. „Колко са ясни — мислеше си той, — старият пилот и този млад глупак. Толкова е лесно да разбереш мислите на хората, ако си търпелив и търсиш следи. Много е опасно да излиташ незаконно. Още по-опасно е да помагаш на чужденци да отлетят незаконно, а ти да останеш. Лудост! Колко са странни хората! Велик е Аллах!“

Един младеж от Зелените ленти с АК-47 се приближи и погледна многозначително към тубите с бензин в колата. Кешеми не каза нищо, само му кимна. Младежът кимна в отговор, погледът му беше твърд. После арогантно се отдалечи към останалите.

Сержантът седна на мястото на шофьора. „Прокажени кучи синове“ — помисли той язвително, — „вие още не сте законът в Ленгех, слава на Бога!“

— Време е да вървим, Ахмед, време е да вървим — каза той.

Докато капралът сядаше до него, Кешеми видя как хеликоптерът се издига над възвишението и изчезва. „Все още е толкова лесно да те хвана, старче — рече си той замислено. — Толкова е лесно да се алармира мрежата, нашите телефони работят, а ние имаме пряка връзка с базата на изтребителите в Киш. Достатъчни ли са няколко галона пишкеш за свободата ти? Още не съм решил.“