Джеймс Клавел - Вихрушка

Когато чу тези думи от устата на любезния, странен възрастен мъж, когото толкова уважаваше, Али Паш усети как го облива вълна от топлина.

— Това е моят дом, ага, моята земя — рече простичко той. — Имамът си е имам и се подчинява само на Бога. Бъдещето си е бъдеще и е в ръцете на Бога. Миналото също си е минало.

И преди Скрагър да успее да го спре, Али Паш повика Бандар-е Делам и заговори на фарси в микрофона. Разговорът беше кратък, след това Али изведнъж прекъсна връзката и вдигна очи към Скрагър.

— Не ви обвинявам, че си отивате. Благодаря ви, ага, за… за миналото. — След това с подчертано отмерени движения изключи радиото, извади един прекъсвач и го сложи в джоба си. — Казах му, че ние… приключваме за днес.

— Благодаря, синко — въздъхна Скрагър. Вратата се отвори. Беше Кешеми.

— Искам да инспектирам базата — каза той.

Щабът в Ал Шаргаз.

— … а после, Анди, радистът на Ленгех — Али Паш, каза на Джахан: „Не, тука няма нищо странно“ — разказваше Мануела — и добави някак си рязко: „Приключвам за днес. Трябва да ходя на молитва.“ Нумир го повика веднага, искаше да изчака няколко минути, но нямаше отговор.

— Рязко? — попита Гавалан. Скот и Ногър слушаха внимателно. — Как рязко?

— Сякаш му е писнало или пък са му опрели пистолет до главата — не е обичайно един иранец да е толкова рязък — добави с безпокойство Мануела. — Сигурно просто си въобразявам, Анди.

— Значи ли това, че Скрагър е още там, или не? Скот и Ногър се намръщиха, ужасени от тази мисъл. Мануела нервно се размърда.

— Ако беше там, щеше да отговори лично, за да ни извести! Аз поне бих го направил. Може би… — Телефонът иззвъня и Скот вдигна слушалката: — С-Г. О, здрасти, Чарли, задръж така. — Подаде слушалката на баща си. — От Кувейт…

— Ало, Чарли. Всичко наред ли е?

— Да, благодаря. Аз съм на летището в Кувейт, обаждам се от офиса на Патрик в „Гърни“. — Въпреки че двете компании си съперничеха по целия свят, отношенията им бяха много приятелски. — Какво ново?

— Делта четири, все още нищо друго. Ще позвъня веднага щом Жан-Люк се обади от Бахрейн — той е при Деларне в „Гълф Ер де Франс“, ако го търсиш. Джени с тебе ли е?

— Не, върна се в хотела, но аз съм готов, щом пристигнат Мак и останалите.

— Каза ли на Патрик, Чарли? — попита го тихо Гавалан и чу пресиления му смях.

— Смешна работа, Анди! На тукашния човек на „Бритиш Еъруейз“, на двама други и на Патрик им е дошла щурата идея, че сме замислили нещо — нещо като да се измитаме. Представяш ли си?

— Не избързвай, Чарли, придържай се към плана — въздъхна Гавалан. Това означаваше да мълчи, докато хеликоптерите от Ковис не навлязат в системата за въздушен контрол на Кувейт, след това да се довери на Патрик. — Ще се обадя, щом науча нещо. Дочуване. А, чакай малко, съвсем забравих. Помниш ли Рос, Джон Рос?

— Как бих могъл да забравя? Защо?

— Чух, че е в Международната болница в Кувейт. Вижте как е, след като се оправите, моля те!

— Разбира се, Анди, веднага. Какво му е?

— Не знам. Обади се, ако имаш някакви новини. Дочуване. — И затвори телефона. Още една въздишка. — В Кувейт се е разчуло.

— Господи, щом там зна… — Звънът на телефона прекъсна Скот. — Ало? Момент. Господин Нюбъри, татко.

Гавалан пое слушалката.

— Добро утро, Роджър, как са нещата?

— А. Ами, аз, ъ-ъ, точно това исках да те питам. Как са нещата? Неофициално, разбира се.

— Добре, добре — отговори неангажиращо Гавалан. — Ще бъдеш ли в офиса си през целия ден? Ще намина, но ще се обадя, преди да тръгна.

— Да, моля те, мини. Ще бъда тук до обяд. Уикендът е дълъг, нали знаеш. Моля те, обади се веднага след като, ъ-ъ, чуеш нещо — неофициално. Веднага. Доста сме загрижени и… ами, ще го обсъдим, като дойдеш. Довиждане.

— Един момент. Чухте ли нещо за младия Рос?

— Да, да. Съжалявам, но доколкото разбирам, е ранен лошо, не очакват да оживее. Жалко, но е така. Ще те видя преди обед. Довиждане.

Гавалан остави слушалката. Всички го гледаха.

— Какво не е наред? — попита Мануела.

— Очевидно… изглежда, младият Рос е ранен лошо, няма да оживее.

— Каква гадост! Боже, не е честно… — промърмори Ногър. Той им беше разказал за Рос, за това как бе спасил живота им и живота на Азадех.

Мануела се прекръсти и отправи гореща молба към Мадоната да го запази, след това отново и отново я помоли да върне всички мъже невредими, всички, без пристрастия, и Азадех, и Шаразад, и да бъде мир, моля те, моля те, моля те…

— Татко, каза, ли ти Нюбъри какво е станало?