Джеймс Клавел - Вихрушка

Гавалан поклати глава. Всъщност не го чу. Мислеше си за Рос. Той беше на едни години със Скот, по-твърд и здрав, по-опитен, а сега… „Горкото момче! Може би ще прескочи трапа… Боже, дано го прескочи! Какво да правим? Продължаваме, само това ни остава. Азадех ще бъде потресена, горкото момиче. Ерики също, дължи живота й на него.“

— Връщам се веднага — той излезе и се запъти към другия офис, откъдето можеше да се обади на Нюбъри на спокойствие.

Ногър стоеше до прозореца, гледаше към летището, но не виждаше нищо. Виждаше облещения фанатичен убиец на Табриз Едно, вдигнал високо отрязаната глава, виещ като вълк към небето — ангелът на внезапната смърт, който се превърна в дарител на живот за него, Арбъри, Дибъл и най-вече за Азадех. „Боже, ако си Бог, спаси го, както той спаси нас…“

— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

— Точно на петата минута — промърмори Скот. — Джахан не пропуска нито секунда. Сиамаки нали каза, че ще бъде в офиса точно след девет?

— Да, така каза. — Всички погледнаха към часовника. Беше осем и петдесет и четири.

Летището в Ленгех: 9,01 сутринта.

Кешеми стоеше в хангара и гледаше двата 206, които бяха вътре. Скрагър и Али Паш го наблюдаваха нервно. За миг един слънчев лъч проби надвисналите облаци и блесна по повърхността на 212 на площадката на петдесетина метра от тях. До хеликоптера чакаше очукана полицейска кола, а до нея стоеше шофьорът й — капрал Ахмед.

— Летял ли си с някой от тези, почитаеми Паш? — попита Кешеми.

— С 206? Да, почитаеми сержанте — отвърна Али Паш с най-любезната си усмивка. — Капитанът понякога взема мене или другия радист, когато не сме на смяна. — Съжаляваше много, че дяволът го бе домъкнал тук днес, повече съжаляваше, защото вече бе неизбежно въвлечен в предателство — предателство, защото бе нарушил правилата, лъжеше полицията, не бе съобщил за странните неща, които ставаха. — Капитанът ще ви вземе винаги когато пожелаете — каза той любезно. Цялото му същество се бе концентрирало върху това да се измъкне от тресавището, в което го бяха завлекли дяволът и капитанът.

— Днес ще може ли?

Али Паш за малко да се разкрие пред внимателния му поглед.

— Разбира се, ако помолите капитана, разбира се, ага. Искате ли да го помоля?

Кешеми не каза нищо, просто излезе навън, без да го е грижа за Зелените ленти — половин дузина от тях го наблюдаваха с любопитство. Обърна се към Скрагър направо на фарси:

— Къде са днес всички, ага?

Али Паш превеждаше, но променяше думите, правейки ги да звучат по-добре и по-приемливо. Обясни, че тъй като днес е Свещен ден, без търговски полети, иранските служители правилно са били освободени, капитанът е наредил на хеликоптерите да отидат в определените райони за изпитания, а на останалите механици е разрешил да отидат на пикник, и че самият той си тръгва, за да иде в джамията веднага след като негово превъзходителство сержантът свърши работата си.

Скрагър бе съвсем объркан. Не разбираше фарси и му беше крайно неприятно, че ситуацията е извън негов контрол, но нямаше избор. Животът му и този на неговите хора бяха в ръцете на Али Паш.

— Негово превъзходителство пита какво планирате за останалата част на деня?

— Дяволски добър въпрос — промърмори Скрагър. После се сети за семейния девиз: „Могат да те обесят за едно агне, за една овца, така че по-добре вземи цялото проклето стадо“ — девиз, предаден на поколенията от неговия прародител, изселен в Австралия с доживотна присъда в началото на деветнадесети век. — Кажи му, моля те, щом свърши, че отивам до зелевата градина да проверя Ед Воси. Разрешителното му изтича и трябва да се поднови.

Гледаше и чакаше. Кешеми зададе въпрос, Али Паш отговори, а той през цялото време се чудеше какво да прави, ако Кешеми каже: „Добре, и аз идвам.“

— Негово превъзходителство пита дали бихте били така любезен да дадете на полицията малко бензин?

— Какво?

— Иска малко бензин, капитане. Иска да вземе назаем малко бензин.

— О! О, разбира се, разбира се, ага. — За миг Скрагър се изпълни с надежда. „Полека, синко — помисли си той. — Зелевата градина не е чак толкова далече и Кешеми не може да иска бензина, за да изпрати там колата, а той да полети с мене.“ — Хайде, Али Паш, ела да ми помогнеш — рече той. Не искаше да го оставя сам с Кешеми и го поведе към колонката. Махна с ръка към полицейската кола. Ветреният конус играеше на вятъра. Видя как облаците над тях се трупат, имаше и дъждовни, движеха се бързо, тласкани от насрещен вятър. Тук, долу, вятърът все още беше югоизточен, въпреки че се променяше откъм юг. „За нас е добре, но ще бъде проклет насрещен вятър за останалите“ — помисли мрачно той.