Джеймс Клавел - Вихрушка

В хеликоптерите, приближаващи към остров Киш: 9,07 сутринта.

Четирите хеликоптера на Руди бяха на видимо разстояние един от друг, по-близо отпреди, летяха спокойно непосредствено над вълните. Видимостта беше между двеста метра и половин миля. Всички пилоти пестяха горивото, стремяха се към оптимален режим и Руди отново се наведе напред, за да почука по стъклото на индикатора за бензина. Стрелката леко потрепна и остана пак точно под половината на резервоара.

— Няма проблеми, Руди, работи добре — каза Фейгънуич по интеркома. — Имаме достатъчно време, за да дозаредим, нали? Движим се навреме и по разписание, нали така?

— Да. — Все пак Руди изчисли наново разстоянието и както винаги стигна до същия резултат: достатъчно, за да стигнат до Бахрейн, но недостатъчно за задължителното резервно количество гориво съгласно разпоредбите.

— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Чу се отново гласът на Джахан в слушалките. Дразнеше го със своята настойчивост. За миг се изкуши да го изключи, но се отказа, защото беше твърде опас…

— Бандар-е Делам, тук Техеран. Приемаме ви на пет без четири, говорете!

Последва поток от думи на фарси. Руди долови „Сиамаки“ на няколко пъти, но почти нищо друго, тъй като двамата радисти говореха непрекъснато, а след това разпозна гласа на Сиамаки — раздразнен, арогантен и вече много ядосан:

— Изчакай така, Бандар-е Делам! Ал Шаргаз, тук Техеран, чувате ли ме? — После още по-ядосано: — Ал Шаргаз, говори директор Сиамаки, чувате ли? — Без отговор. Повикването беше повторено още по-гневно, след това отново последва порой на фарси.

— ОТПРЕД! Внимавай! — изведнъж изкрещя Фейгънуич.

Огромен танкер, дълъг почти четвърт миля, изникна пред тях в мъглата. Те бяха като джуджета пред него, а той внимателно плаваше към своето иракско пристанище, надул сирената за мъгла. Руди разбра, че е в капан: нямаше време да се издигне, нямаше място да избяга вляво или вдясно — щеше да се блъсне в другите, затова предприе аварийно спиране. Отляво Кели наклони опасно машината и едва мина покрай кърмата; Шандор, най-отдясно, мина безопасно пред носа. Дюбоа не беше в безопасност, но моментално даде максимална мощност, лостът — надясно и назад: издигаше се в прекалено стръмен завой нагоре, остър, остър, остър завой — 50-60-70-80 градуса; носът летеше към него, няма да успее, Божичко, няма да успее… Лостът — назад, гравитацията ги притисна с Фоулър към седалките, планширът на кораба се носеше право към тях… Изведнъж те с рев се понесоха на милиметри над предната палуба, ужасеният екипаж се пръсна. Когато бяха вече в безопасност, Дюбоа зави на сто и осемдесет градуса, за да се върне при Руди, с плахата надежда, че Руди е успял да смекчи удара и се е спасил в морето.

Руди беше дръпнал лоста назад, носът на хеликоптера беше вирнат нагоре, без газ, скоростта намаляваше; носът още малко нагоре — нямаше време да се моли, носът още по-нагоре — бордът на танкера все по-близо и по-близо; носът още по-нагоре — предупредителният сигнал за спадане на скоростта виеше, няма да успее, сигналът пищеше, всеки миг щяха да се сгромолясат в морето — танкерът беше само на метри от тях; Руди виждаше нитовете, люковете, ръждата, обелената боя, приближаваше се, но по-бавно, по-бавно… Твърде късно, твърде късно, но може би достатъчно, за да смекчи удара. Сега право надолу, лостът напред, пълна мощност за миг, за да смекчи ужасния удар… Изведнъж машината увисна на метър и половина над вълните, шумолящите витла се въртяха само на сантиметри от борда на танкера, който плавно минаваше край тях. Руди се отдръпна някак си метър назад, после още един, и увисна във въздуха.

Успя да фокусира погледа си. На мостика виждаше офицерите, които се бяха облещили срещу тях, повечето размахваха ядосано юмруци. Един мъж с почервеняло лице вече бе намерил мегафон и крещеше: „Идиот такъв!“, но те не го чуваха. Кърмата мина край тях, следата се пенеше, пръски посипаха стъклата. Пътят напред беше чист.

— Аз… май ще напълня гащит. — Омаломощен, Фейгънуич пропълзя в кабината.

„Можеш да го направиш и заради мене“ — помисли си Руди, но нямаше сили да го изрече. Коленете му трепереха, зъбите му тракаха. „Внимателно“ — промърмори той наум, след това даде газ, набра височина и скоро беше в пълна безопасност. Останалите не се виждаха. След това забеляза Кели — връщаше се, търсеше го. Кели също го видя и заклати машината от щастие, изравни се с него и вдигна палец. За да спести на останалите жизненоважно гориво и да не идват да търсят парчета, Руди доближи устни до микрофона и изсъска през зъби: