Джеймс Клавел - Вихрушка

— Забравих да заключа фургона…

— Да върви по дяволите, тръгваме. — Скрагър даде газ и се издигна, Бенсън заключи вратата и си сложи колана. Летяха над вълните в мъглата на залива. Скраг погледна вляво и вдясно. Вили и Воси бяха застанали плътно на двата му фланга и му се прищя да може да съобщи „Лима Три“ на Гавалан. „Няма значение, ще стигнем за нула време.“

Подминаха първите сонди и малко му олекна. „Съжалявам, че оставих така Али Паш — помисли си той, — съжалявам, че оставих Жорж дьо Плеси и неговите момчета, съжалявам, че оставих двата 206, съжалявам, че си тръгвам. Е, направих каквото можах. Оставих препоръки и обещания за работа, когато се върнем, ако се върнем, за Али Паш и останалите в горното чекмедже на администратора заедно с всичките си пари.“

Провери курса, насочи се на югозапад към Сири, все едно че са в редовен полет, ако ги следят с радар. Близо до Сири щеше да завие на югоизток към Ал Шаргаз и целта. „Всичко е добре“ — помисли си той и докосна заешката лапа, която му бе дала Нел за късмет преди толкова много години. Минаха край още една сонда отляво — Сири Шест. Електрическата буря пукаше в слушалките му. Изведнъж ясно и силно се чу:

— Ей, Скрагър, ти и les gars не сте ли ниско, n’est pas?

Беше Франсоа Менанж, ръководителят на сондата, която току-що подминаха, и той прокле бдителността му. За да му запуши устата, включи на предаване:

— Трай, Франсоа, тихо, а! Тренираме. Не вдигай шум, братче!

Сега вече гласът се смееше:

— Bien sur, но сте луди да тренирате ниско в ден като днешния. Adieu.

Потта отново потече по лицето му. Още четири сонди, преди да може да завие към открито море.

Минаха през първата линия на бурята. Вятърът ги блъскаше, дъждът тропаше шумно по прозорците, обливаше ги, заслепяваха ги светкавици. Вили и Воси бяха плътно на местата си и той бе доволен, че лети с тях. „Сто пъти си помислих, че Кешеми ще каже: «Ела с мене», и ще ме вкара в затвора. Но не го направи и сега сме тук, а след малко повече от час и половина ще сме в безопасност и Иран ще бъде само спомен.“

Щабът на въздушна база Ковис: 9,46 сутринта.

— Разкажете ми още за министър Киа, капитане. — Моллата Хусаин седеше зад бюрото в канцеларията на командира на базата. Вратата се пазеше от гвардеец със зелена лента и сурово лице.

— Казах ви всичко, което знам — отвърна изтощен Макайвър.

— Тогава разкажете ми, моля ви, за капитан Старк. — Беше учтив, настойчив, не бързаше, сякаш имаше на разположение цял ден и цяла нощ, и целия утрешен ден.

— Разказах ви и за него, ага. Разказвах ви и за двамата почти два часа. Уморен съм и няма нищо повече за разказване. — Макайвър стана от стола, протегна се и отново седна. Нямаше смисъл да се опитва да излиза. Опита веднъж и зеленият мълчаливо го върна. — Освен ако нямате предвид нещо конкретно, нямам какво друго да добавя.

Не се беше изненадал, че моллата разпитва за Киа, и му беше разказал отново и отново как преди няколко седмици Киа изведнъж, просто ей така, бе направен директор, за беглите си контакти с него през последните няколко седмици, но не и за чековете за швейцарските банки, които бяха проправили пътя на 125 и 212 да се измъкнат. „Проклет да съм, ако изиграя такъв номер на Киа.“

За Киа беше разбираемо, но защо Дюк Старк? Къде е ходил на училище, какво яде, от колко време е женен, една жена ли има или повече, от колко време е в компанията, католик ли е или протестант — за всичко и всички, и после разказвай отново. Ненаситен беше. И винаги даваше един и същ тих, уклончив отговор на въпроса му защо.

— Защото той ме интересува, капитане.

Макайвър погледна през прозореца. Малки пръски дъжд. Ниски облаци. Далечни гръмотевици. Щеше да има възходящи течения и няколко истински вихрушки в буреносните облаци на изток — голямо прикритие за бягството през Залива. Какво ли става със Скраг, Руди и техните момчета? — Тази мисъл отново изплува в съзнанието му. Направи усилие да я отложи за по-късно, както и умората и тревогата си, и това какво, по дяволите, ще прави, когато свърши този разпит. Ако свърши. „Внимавай! Концентрирай се! Ще направиш грешка, ако мисълта ти не е сто процента тук, и тогава всички сте загубени.“

Знаеше, че резервите му са почти изчерпани. На всичкото отгоре през нощта беше спал лошо. Тревожеше го и огромната мъка на Локхарт по Шаразад. На Том му беше трудно да приеме истината, а той не можеше да му каже „Том, стари приятелю, нали така и така щяхте да се разделите? Тя е мюсюлманка, тя е богата, а ти никога няма да бъдеш, наследството й е сигурно, а твоето никакво го няма, семейството й е връзката с живота, а твоето не, тя може да остане, ти не можеш, защото мечът на възмездието винаги ще виси над главата ти, по дяволите!“ „Толкова е тъжно — помисли си той. — Изобщо имат ли някакъв шанс? По времето на шаха — може би. А при твърдостта на новите? Какво щях да направя, ако бях на негово място?“