Джеймс Клавел - Вихрушка

— Да, Скраг, извинявай, Скраг!

Едва не се засмя, като видя как Бенсън и американският механик Дрю скачат в стария фургон и заминават, а Воси и Вили покорно тръгват към кабините си. Олекна му, когато най-после влезе в офиса и остави куфарчето с паспортите на бюрото си.

— Е, какъв е проблемът?

— Вие ни напускате, ага — изненада го младежът.

— Ами, ние, ъ-ъ, ние не заминаваме — започна Скрагър. — Просто правим наземни изпи…

— Да, но си отивате, знам! Утре… утре няма смяна на екипите и защо са ви куфари — видях ага Бенсън с куфари — и защо са изписани всички резервни части, и всички пилоти и механици… — По лицето на младежа потекоха сълзи. — … вярно е.

— Слушай синко, ти си се разстроил. Иди почивай днес.

— Но вие си отивате като онези от Бандар-е Делам, отивате си днес, а с нас какво ще стане?

Думите му бяха заглушени от порой на фарси от радиото. Младежът избърса сълзите си и докосна копчето за предаване, отговори на фарси, след това добави на английски:

— Готовност едно — после отчаяно се обърна към Скрагър: — Това беше ага Джахан, повтори пак онова, което каза преди десет минути. Техните четири 212 са изчезнали, ага. Отишли са си, ага. Излетели са в седем и тридесет и две за „Иран-Тода“, но не са кацнали там, просто са продължили в морето.

Скрагър седна на стола си, мъчеше се да изглежда спокоен. Радиото отново проработи, вече на английски:

— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

— Вика Техеран през пет минути, и Ковис, но няма отговор… — От очите на младежа отново потекоха сълзи. — От Ковис също ли са си отишли вече, ага? В Техеран няма ли ваши хора? Какво ще правим, като си идете? — На рампата първият 212 шумно заработи, вторият го последва веднага. — Ага — продължи разтревожен Али Паш, — първо трябва да искаме разрешение за „пуск на двигателите“ от Киш.

— Не е необходимо да ги безпокоим в почивния им ден, това не е полет, просто изпитания — отвърна Скрагър. Включи връзката с машините и потърка брадата си. Чувствуваше се омърсен и виновен. Харесваше Али Паш и това, което младежът казваше, беше вярно. Когато си отидеха, нямаше да има работа, а за хора като Али Паш съществуваше само Иран и само Бог знаеше какво щеше да стане тука. Чу се гласът на Вили:

— Скраг, броячът на оборотите ми се дига.

Скрагър взе микрофона.

— Изведи го до зелевата градина и направи изпитания. — Градината беше район на около пет мили навътре в сушата, далече от града, където изпитваха двигателите и можеха да тренират аварийни процедури. — Остани там, Вили. Ако има проблеми, обади ми се. Винаги мога да взема Бенсън, ако е необходимо някакво регулиране. Как е при тебе, Ед?

— Чудно, направо чудно. Скраг, ако нямаш нищо против, бих искал да потренирам аварийно изключване на двигателите, скоро трябва да се явявам за подновяване на разрешителното — Вили може да ме наблюдава, а?

— Окей. Обадете се след час. — Скраг отиде до прозореца, доволен, че остава с гръб към Али Паш и към тъжните му, обвиняващи очи. Двата хеликоптера излетяха и се насочиха към вътрешността на сушата. В офиса беше по-задушно от обикновено. Скрагър отвори прозореца. Али Паш седеше унил до радиото. — Защо не идеш да си почиваш, момче?

— Трябва да отговоря на Бандар-е Делам. Какво да им кажа, ага?

— Какво те попита Джахан?

— Каза, че ага Нумир искал да знае дали съм забелязал нещо странно, дали тук не е станало нещо странно: да се изписват резервни части, хеликоптерите да са излетели, къде са пилотите и механиците.

— Е, тук не става нищо странно. — Скрагър го наблюдаваше. — Аз съм тук, механиците отидоха на пикник, Ед и Вили правят рутинни проверки. Рутинни. Нали така? — Не откъсваше поглед от младежа, искаше той да мине на тяхна страна. Нямаше как да го убеди, нямаше какво да му предложи, нямаше пишкеш, освен… — Ти одобряваш ли това, което става тука, синко? — попита той внимателно. — Искам да кажа, това, което бъдещето ти предлага?

— Бъдеще? Моето бъдеще е в компанията. Ако… ако вие си тръгнете, тогава… тогава няма да имам работа, няма да… не мога да си позволя… Няма, не мога да си позволя, аз съм единствен син…

— Ако искаш да заминеш, синко, ще имаш работа и бъдеще. Ако искаш. Извън Иран. Гарантирано.

Младежът зяпна срещу него — изведнъж бе разбрал какво му предлага Скрагър.

— Но… какво е гарантирано, ага? Живот във вашия Запад, аз самичък? Ами близките ми, семейството, бъдещата ми годеница?

— Не мога да ти отговоря на това, Али Паш — рече Скрагър. Гледаше часовника си и усещаше как времето тече. Станцията присветваше и тихо бръмчеше. Той беше готов да се пребори с младежа, който бе по-висок от него, по-едър, по-млад с може би тридесет и пет години, а после да повреди радиото и да хукне. „Съжалявам, синко, но по един или друг начин ще трябва да ни съдействаш.“ Приближи се небрежно, зае по-добра позиция. — Както казвате вие, Иншаллах — усмихна се той предразполагащо и се приготви.