Джеймс Клавел - Вихрушка

— Да се запуши ефирът дано!

Гласът се обади отново и усмивките им изчезнаха:

— Контролна кула Абадан вика полковник Затаки. Чувате ли ме?

— Да, говорете.

— Доловихме за миг следа на радара, може би нищо не е, но би могло да бъде хеликоптер или хеликоптери в плътна група по направление 090… — Предаването заглъхна. — … това ще ги отведе направо към…

На летището.

— … „Иран-Тода“. Да не искат разрешение за пуск на двигателите и да не поддържат радиовръзка, са сериозни нарушения. Моля, дайте ни позивните им и имената на пилотите. Радиото на „Иран-Тода“ още не работи, иначе щяхме да се свържем с тях. Предлагам да изпратите някой там да арестува пилотите и да ги доведе веднага във „Въздушен контрол“ в Абадан, да отговарят за нарушаване на въздушните разпоредби. Чувате ли ме?

— Да… да, разбирам. Благодаря. Един момент. — Затаки бутна микрофона в ръцете на Нумир. — Отивам в „Иран-Тода“! Ако се върнат, докато ме няма, арестувайте ги! Съобщете на „Въздушен контрол“ каквото искат да знаят! — Той изфуча навън, като остави трима души с автомати в базата.

— Контролна кула Абадан — започна Нумир, — тук Бандар-е Делам: HVV, HGU, HKL, HXC, и четирите са 212. Пилоти Руди Луц, Марк Дюбоа…

В кабината на Поп Кели.

— … Шандор Петрофи и Игнейшъс Кели, преведени от „Иран Ойл“ със заповед на полковник Затаки в „Иран-Тода“.

— Благодаря, Бандар-е Делам, дръжте ни в течение.

Кели погледна надясно и ентусиазирано вдигна палец на Руди, който прие сигнала…

Кабината на Руди.

… и го предаде на Дюбоа, който също прие. После отново се взря в мъглата.

Плътно групираните хеликоптери бяха почти над бреговата линия. „Иран-Тода“ беше вляво от тях, на около половин миля, но Руди не я виждаше поради мъглата. Той ускори малко, за да излезе напред, след това зави и вместо на юг се насочи на изток. При това положение курсът им целенасочено минаваше точно над инсталацията и той увеличи височината само малко, колкото да минат над постройките. Комплексът беше под тях, но той знаеше, че хората на земята са разбрали за тях от внезапния вой на двигателите при появяването им. Когато преминаха, той отново се сниши и задържа на този курс, сега се насочи към сушата в продължение на малко повече от десет мили. Земята тук беше пуста, наоколо нямаше села. Според плана им той отново зави на юг към морето.

Видимостта изведнъж започна да се влошава. Тук долу, на височина пет-шест метра, видимостта беше едва четвърт миля, на места границата между небето и морето се размиваше и релефът изобщо не се различаваше. Някъде напред, на около шестдесет мили, беше остров Харг с изключително мощния си радар, а след още двеста и двадесет мили първата суша — Бахрейн. Поне два часа полет, а с този вятър дори повече — югоизточният вятър от тридесет и пет възела беше преминал в относително постоянен насрещен вятър със скорост двадесет възела.

Над вълните беше опасно, но само така можеха да се изплъзнат под радара, ако някой следеше екрана, и да избегнат прехващащите изтребители, ако ги изпратят след тях.

Руди мръдна лоста, разклати хеликоптера, след това докосна за миг бутона на предавателя.

— Делта четири, делта четири — каза ясно той кода за Ал Шаргаз, който означаваше, че и четирите хеликоптера от Бандар-е Делам са в безопасност и напускат брега. Видя Дюбоа да сочи нагоре — искаше да се издигнат по-високо. Поклати глава, посочи напред и надолу — нареждаше им да останат ниско и да се придържат към плана. Те послушно се разгърнаха, заедно напуснаха сушата и навлязоха в сгъстяващата се мъгла.

Ал-Шаргаз, офисът на С-Г.

Гавалан говореше развълнуван по телефона с болницата.

— Свържете ме с капитан Старк, моля ви… Ало, Дюк, обажда се Анди, исках само да ти кажа, че получихме „делта четири“ от Руди преди минута, нали е чудесно?

— Чудесно, страхотно! Фантастично! Четири се измъкнаха, остават пет!

— Да, но са шест, не забравяй Ерики…

Ленгех: 8,04 сутринта.

Скрагър още чакаше в преддверието на полицейския участък. Седеше тъжно на една дървена пейка пред жандармерийския капрал, който го гледаше отвисоко иззад бюрото, разположено зад преграда на височината на гърдите.

Скрагър отново погледна часовника си. Беше пристигнал в седем и двадесет, в случай че канцеларията отвори рано, но капралът дойде чак в осем без петнадесет, посочи му учтиво пейката и го покани да чака. Най-дългото чакане в живота му.