Джеймс Клавел - Вихрушка

— Айде бе, тяхната мила ма… — изпсува Фоулър и изтри потта си. Въздухът в кабината беше наситен с керосинови изпарения.

През отворената врата на кабината виждаше Руди, Шандор и Поп Кели, които още чакаха в хангара. Всичко беше готово по плана, липсваше само последният пилот, Дюбоа. Закъсняваше с десет минути и никой не знаеше дали управителят на базата Нумир или някой от Зелените ленти не го е спрял. В този момент видя Дюбоа да излиза и едва не припадна. С галско безразличие Дюбоа беше понесъл куфара си, а шлифера си беше преметнал през ръка. Докато минаваше покрай офиса, на прозореца се появи Нумир.

— Да тръгваме — изграчи Руди и влезе в кабината колкото можеше по-спокойно, щракна колана и натисна „Пуск двигатели“. Шандор го последва. Поп Кели включи секунда след тях, роторите им набираха скорост. Без да бърза, Дюбоа метна куфара си на Фоулър, постави внимателно шлифера върху един кашон и седна на пилотската седалка. Включи веднага, без изобщо да закопчава колана или да прави проверки. Фоулър ругаеше несвързано. Двигателите чудесно набираха обороти и Дюбоа си тананикаше някаква песничка, намести слушалките си и сега вече, когато всичко беше готово, закопча колана. Не видя как Нумир изтича от офиса.

— Къде отивате? — крещеше Нумир на Руди през страничния прозорец.

— „Иран-Тода“, пише го в документите — Руди продължаваше процедурата по пуска. Стрелките навлизаха в зеления сектор.

— Но не сте искали разрешение за „пуск на двигателите“ от Абадан и…

— Днес е Свещен ден, ага, можеш да го направиш вместо нас.

— Това е ваша работа! — извика ядосано Нумир. — Трябва да изчакате Затаки. Трябва да изчакате полков…

— Точно така, искам да съм сигурен, че хеликоптерът ми ще бъде готов, щом той пристигне — много е важно да остане доволен, нали?

— Да, но защо Дюбоа носеше куфар?

— А, нали ги знаете французите — отвърна Руди първото, което му дойде на ума. — Много държат на дрехите, а той е сигурен, че ще го базират в „Иран-Тода“ и си носи резервна униформа. — Палецът му застана над превключвателя на лоста за управление. „Недей — заповяда си той — не бъди нетърпелив, всички знаят какво да правят, не бъди нетърпелив.“

В този момент през праха зад Нумир Руди видя как камионът на зелените бавно влиза през главния портал и спира. Не се чуваше от шума на двигателите. Но не беше Затаки, само обикновени зелени гвардейци, които слязоха и застанаха на групичка, наблюдавайки с любопитство хеликоптерите. Никога досега четири машини не бяха стартирали едновременно.

— Готов съм, mon vieux — чу той гласа на Дюбоа в слушалките, след това се обади Поп Кели, след него — Шандор. Руди превключи на предаване и каза в микрофона: — Давай! — Наведе се към прозореца и направи знак на Нумир: — Няма нужда и останалите да чакат, аз ще чакам.

— Но заповедта ви е да се движите в група и разрешението… — Гласът на управителя на базата беше заглушен от включените на пълна мощност двигатели. Процедурата на аварийно излитане по плана, която пилотите тайно бяха договорили предната вечер, вървеше нормално. Дюбоа излетя надясно, Шандор — наляво, Кели — право напред: пръснаха се като ято бекасини. За секунди бяха във въздуха и надалече, летяха ниско над земята. Лицето на Нумир стана мораво: — Нали ви се каза…

— Това е за твоята безопасност, ага, опитваме се да те предпазим — надвика Руди воя на двигателите и му махна с ръка да се приближи. Всички стрелки вече бяха в зелените сектори. — Така е по-добре, ага, така ще свършим работата и няма да има проблеми. Трябва да предпазим и тебе, и „Иран Ойл“. — Чу в слушалките тревожния глас на Дюбоа, който наруши задължителното радиомълчание:

— Някаква кола е почти пред портала!

В този миг и Руди я видя и позна Затаки на предната седалка. Включи двигателите на максимална мощност.

— Ага, ще го вдигна на няколко метра, броячът на оборотите ми подскача…

Нумир викаше нещо, но думите му се изгубиха в шума. Затаки беше на по-малко от сто метра. Руди усети как роторите захапаха въздуха, машината се издигна. За миг изглеждаше, че Нумир ще скочи на ската, но той се сниши и се дръпна встрани, ската го закачи и той падна. Руди набра инерция и бавно се отдалечи. Останалите бяха заели позиция над блатото. Приближи се към тях, поклати хеликоптера настрани, вдигна палец и поведе полета към Персийския залив, на четири мили от тях.

Нумир се изправи. Задавяше се от ярост. Колата на Затаки спря до него.

— Какво става, за Бога? — викна побеснял Затаки и скочи от колата. Хеликоптерите вече изчезваха в мъглата и шумът на двигателите заглъхваше. — Трябваше да ме чакат!