Джеймс Клавел - Вихрушка

„Руди и момчетата от Ковис сигурно вече летят — помисли си той унило. — И ние щяхме да излетим, ако не бяха тези проклети паспорти. Още една минута и край. Не смея повече да чакам — не смея, ще ни трябва цял час да се измъкнем, а сигурно някъде между трите бази ще има издънка, все ще се намери някой досадник, който да задава въпроси и да тръгне да се обажда. А пък и онова влечуго Сиамаки.“ Снощи Скрагър бе прослушал раздразнените повиквания на Сиамаки до Гавалан в Ал Шаргаз и до Макайвър в Ковис, който му каза, че щял да го чака днес на летището в Техеран.

„Проклето влечуго! Все пак, изглежда, че постъпих добре, като не се обадих на Анди да отмени операцията. По дяволите, нашият път е най-лесен и ако бях отложил «Вихрушка» за утре, щеше да възникне нещо друго или при нас, или при някой от останалите и Мак нямаше да може да избегне днес полета до Техеран с проклетия Киа. Не мога да рискувам така, просто не мога. Мак беше нервен като пред първи полет.“

Вратата се отвори и той видя двама жандарми, които влачеха някакъв пребит младеж с разпокъсани мръсни дрехи.

— Какъв е този? — попита капралът.

— Крадец. Хванахме го да краде, капрал, крадеше ориз на пазара Ишмаел, глупакът му с глупак. Хванахме го по време на патрула, тъкмо преди да се съмне.

— Такава е била Божията воля. Сложете го във втора килия. — После капралът извика към младежа на фарси. Скрагър, който не разбираше езика, се стресна: — Кучи син! Как може да си толкова глупав да те хванат? Не знаеш ли, че вече не ти се полага само бой! Колко пъти трябва да ви се казва? Сега важи ислямският закон. Ислямският закон!

— Аз… бях гладен… моята…

Единият от жандармите разтърси грубо ужасения младеж и той изстена.

— Гладът не е извинение! И аз съм гладен, семействата ни са гладни, всички са гладни, разбира се, че сме гладни! — И го изнесоха от стаята.

Капралът пак го наруга. Съжаляваше го. После погледна Скрагър, кимна му и продължи работата си. Колко глупаво беше чужденците да са тук на Свещен ден, но ако този старец иска да чака сержанта цял ден и цяла нощ, да си чака.

Писалката му шумно скърцаше и Скрагър стисна зъби. Беше осем и единадесет минути. Навъсеният Скрагър се надигна и благодари престорено на капрала, който учтиво го помоли да остане. След това тръгна към вратата и едва не се сблъска с Кешеми.

— О, прощавай, приятел! Салаам, ага Кешеми, салаам.

— Салаам, ага. — Кешеми забеляза облекчението и нетърпението на Скрагър, язвително му посочи да чака и се приближи до бюрото. Проницателният му поглед разбираше ясно чувствата на капрала. — Здравей, Ахмед, Бог да ти даде мир.

— И на ваше превъзходителство, сержант Кешеми.

— Какви са проблемите днес? Знам какво иска чужденецът.

— Имаше още едно ислямско-марксистко събрание почти в полунощ близо до доковете. Един муджахидин беше убит, прибрахме други седем в килиите — лесно беше, засадата стана добре благодарение на Бога, а Зелените ленти ни помогнаха. Какво ще правим с тях?

— Ще следваме новите разпоредби — рече търпеливо Кешеми. — Ще изправим арестуваните пред Революционния комитет, като дойдат утре сутринта. Друго? — Капралът му разказа за младежа. — Същото важи и за него — да се остави да го хванат кучият му син! — Кешеми влезе зад преградата, отиде до сейфа, извади ключа и го отвори.

— Слава на Бога, мислех, че ключът се е загубил — каза капралът.

— Беше, но Лафти го намери. Тази сутрин отидох у тях. Беше в джоба му. — Паспортите бяха върху кутиите с патрони. Той ги извади на бюрото, провери ги внимателно, подписа разрешителното от името на Хомейни, провери ги отново. — Заповядайте, пилот ага — той ги подаде на Скрагър.

— Mamnoon am, agha, khoda haefez. (Благодаря, ваше превъзходителство, довиждане.)

— Khoda haefez, agha. — Сержант Кешеми разтърси подадената му ръка и загледа замислено как Скрагър си тръгва. Видя през прозореца, че подкара забързано. Прекалено забързано. — Ахмед, имаме ли бензин в колата?

— Вчера имаше, ваше превъзходителство.

Летището на Бандар-е Делам: 8,18 сутринта.

Нумир тичаше като обезумял от един фургон на механиците към друг, но всичките бяха празни. Втурна се обратно към канцеларията си. Джахан, радистът, го погледна стреснато.

— Отишли са си! Всички са си отишли — пилоти, механици… и повечето от нещата им също ги няма! — изпелтечи Нумир. Лицето му още бе зачервено от удара на Затаки. — Кучи синове!

— Но… нали отидоха само до „Иран-Тода“, ваше пре…

— Казвам ти, че са избягали, и то с нашите хеликоптери!