Джеймс Клавел - Вихрушка

Загрос Три: 4,05 следобед.

Локхарт се беше облегнал на пилотската кабина на 212 и чакаше, отново да излети с товар тръби за сондаж „Роза“. Небето беше безоблачно и планинските зъбери така ясно се виждаха, че просто му се искаше да ги пипне с ръка. Наблюдаваше Родригес, механика, който беше клекнал в снега и се взираше в контролното табло на долната част на корпуса.

— Род, виж какво време — само за ски и шейни. Хич не е за бачкане.

— Време е да изчезваме оттук, Том.

— Може и да не се наложи — отговори Локхарт. От неделя насам, след като се срещна с Ничак хан, нито той, нито някой друг от селото го бе търсил.

— Комитетът може да е променил решението си или Мак ще получи анулиране на заповедта. Лудост е да ни изхвърлят, когато на тях им трябва всичкият нефт, който могат да добият, а „Роза“ с новата си сонда е неизчерпаемо находище — според изчисленията на Джеспер Алмквист. Той каза, че като влезе в пълна експлоатация, ще се получават по осемнадесет хиляди барела дневно. Това прави почти триста и шестдесет хиляди долара на ден, Род.

— Моллите пет пари не дават за нефта или каквото и да е друго, което не е Аллах, Корана или рая. Сам си го казвал хиляди пъти.

Родригес избърса една маслена струйка.

— Трябваше всички да тръгнем с Джеспер за Шираз — и оттам навън от страната. Не ни искат тук. На Назири му хвръкна главата, нали така? За какво? Поне той беше приятен човек. Никому нищо лошо не бе сторил. Наредено ни е да си обираме крушите — какво чакаме тогава?

— Може би комитетът си е променил решението. Имаме да обслужваме единадесет сондажа. Това е минимумът, а екипите са изнервени от нетърпение да се измъкнат оттук. И как не, като не са били сменяни толкова седмици.

Родригес се изправи, изтупа снега от коленете си и избърса машинното масло от ръцете си.

— Щуротия е да оставаме, след като не ни искат. Младият Скот се държи много странно, а като си помисля, и ти също.

— Глупости — отрече Локхарт. Не беше разправял на никого за това, което му беше разказал Скот — истината за случилото се на селския мегдан. Тревогата му се върна — Скот, базата, Шаразад, НВС и пак Шаразад.

— Не са глупости — отвърна Родригес. — Ти си станал много раздразнителен, откакто се върна от Техеран. Том, разбирам те, искаш да останеш в Иран. Ясно ми е, оженил си се за него. Но аз искам да се махам.

Локхарт откъсна мислите си от Шаразад. Видя страха в очите на приятеля си.

— Какво, става с теб, Род?

Едрият механик притегна колана си под оформящото се шкембенце и закопча якето си.

— Адски ме е страх, че имам фалшива резидентска карта за самоличност, Том. Всичките ми разрешителни са със стари дати. Така е и при някои други от момчетата, но единственият американец тук съм аз, говорих в училището за САЩ и проклетите молли и Хомейни казват, че съм сатаната. Аз, който съм ревностен католик! По цели нощи не ме хваща сън.

— Защо не си ми казал по-рано? Ти няма да оставаш. Утре 212 трябва да лети. Какво ще кажеш да заминеш със Скот? Веднъж да се добереш до Ал Шаргаз, после лесно ще се прехвърлиш в Нигерия, Кения или където и да е другаде.

Известно време Родригес мълча с посърнала физиономия.

— Това ми допада, Том. Ако можеш да го уредиш, от гърба ми ще падне планина.

— Нямаш проблем. Трябва да изпратим един механик. Защо да не си да, след като си старши.

— Благодаря. Много ти благодаря, Том. — Лицето на Родригес светна. Само да притегна крачния педал и машината ти е окей.

Локхарт погледна към рампата за подаване на товарите и видя, че пратката тръби е готова за окачване. Двама ирански работници чакаха, за да насочат хеликоптерната подемна кука към халката. Тръгна да се качва в пилотската кабина, но спря, защото видя двама мъже, които крачеха по пътеката, идваща от селото. Бяха Ничак хан и още един с карабина. Дори стотината метра, които ги деляха, не бяха пречка да се види зелената лента на ръкава му.

Локхарт тръгна да ги посрещне, като мислено се подготвяше да говори на фарси.

— Салаам, каландар, салаам, ага — поздрави той. Вторият беше много по-млад и с брада.

— Салаам — отвърна Ничак. — До залез-слънце след пет дни трябва да напуснете.

Локхарт се опита да прикрие неприятната си изненада. Днес е вторник, значи след пет дни е събота.

— Но, ваше превъзходителство, това…

— До събота вечер — заяви представителят на Зелените ленти безцеремонно. — В Свещения ден може да не работите и да не летите, по-добре е да поднесете благодарностите си на Аллах, а в събота, ако не са напуснали всички чужденци с хеликоптерите си, базата ще бъде опожарена.