Джеймс Клавел - Вихрушка

Продължиха на югоизток и навлязоха в предградията, пълни с боклуци и бездомни кучета. Единствената канализация бяха откритите канавки от двете страни. По пътя имаше изпражнения от мулета и магарета, замръзнали на бабуни. Присъединиха се към другите хора — едни водеха натоварени магарета, други се бяха привели под собствения си багаж. Тук-там някои ходеха по голяма нужда, като се избърсваха с шепа сняг с лявата ръка — и хайде пак на път: огромно многоезичие от хора, селяни и граждани, обединени от немотията и гордостта си.

Азадех едва издържаше напрежението при прекосяването на града. Страхуваше се да не сбърка нещо, да не ги засекат, беше се побъркала от тревоги за Ерики и се безпокоеше как ще се доберат до базата. А след това? „Иншаллах — повтаряше си тя. — Аллах ще закриля и мен, и него, и Джони.“

Наближиха пресечката на селския път с главното шосе за Техеран и видяха, че при импровизирана бариера са застанали хора от Зелените ленти и други въоръжени мъже. Надничаха в превозните средства и оглеждаха преминаващите. Нямаше начин да ги избегнат.

— Азадех, ти си първа — прошепна Рос. — Чакай ни нагоре по пътя. Ако ни спрат, не се намесвай, продължавай за базата. По-безопасно е да се разделим. — Той й се усмихна. — Не се безпокой.

Тя кимна, лицето й съвсем побледня от страх. Тръгна към бариерата. Носеше неговата раница. На излизане от града беше настояла за това: „Виж останалите жени, Джони. Ако не нося нещо, много ще бия на очи.“

Двамата зачакаха. Минаха оттатък банкета на пътя и се изпикаха от насипа. Тълпата продължаваше да се влачи покрай тях. Някои ги забелязаха и ги наругаха, че са неверници — Рос и Гуенг не знаеха, че никога не се пикае срещу Мека, никой мюсюлманин не би си го позволил.

— Щом тя мине, си ти, Гуенг, Аз ще те последвам след десет минути.

— По-добре ти да си следващият — пошепна му Гуенг. — Аз съм турчин.

— Добре, но ако ме спрат, не се меси. Мушни се в тълпата и измъкни Азадех на безопасно място. Не ме проваляй!

Дребният гурка се ухили, белите му зъби блеснаха.

— Ти да не се провалиш, сахиб. Още много работа имаш да свършиш, преди да станеш Господар на Планината.

Гуенг погледна покрай него към бариерата. Видя, че Азадех вече е на опашката. Дойде й редът и един от Зелените ленти й каза нещо, но тя му отговори с очи, обърнати на другата страна. Човекът й махна да минава.

— Не ме чакай на пътя, сахиб. Може да пресека през нивите. Не бери грижа за мен — аз ще те открия.

Гуенг се смеси с пешеходците и се сля с потока хора, крито вървяха към града. След стотина метра седна на една обърната щайга и си развърза обувката — правеше се, че го боли кракът. Чорапите му бяха станали на парцали, но това нямаше значение. Ходилата му бяха като стоманени. Спокойно и невъзмутимо се обу и завърза обувките си. Наслаждаваше се, че ще мине за турчин.

При бариерата Рос се присъедини към опашката на излизащите от Табриз. Забеляза, че при Зелените ленти има полиция, която наблюдава хората. А те бяха изнервени и както винаги ненавиждаха всяка власт и накърняване на правата им да ходят където и както си искат. Много открито се възмущаваха, някои дори налитаха да се бият.

— Ей, ти — обърна се към него един от Зелените ленти. — Къде са ти документите?

Рос гневно се изплю.

— Документи? Къщата ми изгоря, жена ми изгоря, детето ми изгоря и всичкото това го направиха тези кучета левичарите. Останала ми е само карабината и малко патрони. Такава е била волята на Аллах. А вие защо не отидете да ги подпалите тези сатанински изроди и да свършите Божия работа, вместо да спирате честните хора?

— И ние сме честни! — отвърна сърдито мъжът. — И вършим работата на Аллах. Ти откъде си?

— От Астара. На крайбрежието. — Той даде воля на гнева си. — Астара. А ти?

Двамата зад него започнаха да ругаят и казаха на представителя на Зелените ленти да побърза и да не ги държи на студа. Към тях си пробиваше път един полицай, затова Рос реши да направи опит да се измъкне, тегли една ругатня и се мушна покрай Зелената лента, последван от още един-двама. Минаха оттатък бариерата и постовият ги изруга, след което се зае да проверява останалите.

На Рос му трябваше известно време, докато започне да диша спокойно. Опита се да върви по-бавно, като оглеждаше пътя пред себе си. Азадех не се виждаше. Минаваха камиони и коли, ръмжейки по нанагорнището или спускайки се твърде бързо надолу, хората се отдръпваха с неизбежните потоци ругатни. Пешеходците ставаха все по-малко, защото хващаха по страничните пътища, които водеха към копторите покрай пътя или селата в гората. Постепенно го настигаше човекът, който беше зад него на опашката при бариерата. Беше на средна възраст, с набръчкано волево лице, лошо облечен, но с добре поддържана карабина.