Джеймс Клавел - Вихрушка

— Салаам, ваше височество — сбогува се Армстронг. — Надявам се, че сте по-добре.

— По-добре се махайте от нашите земи по-бързо — отвърна ханът и се обърна към шофьора: — Карай в двореца.

Армстронг гледаше как колата бързо се отдалечава, после се обърна. Видя странната усмивка върху устните на Хашеми, полускрития револвер в ръката му и за момент си помисли, че той ще го застреля.

— Побързай, Робърт!

Изкачи бегом стъпалата със замръзнали крака. Вторият пилот вече беше натиснал бутона за прибиране на стълбата. Тя се вдигна, вратата се затвори и самолетът тръгна по пистата.

— Доста студено е навън — каза Армстронг. Хашеми не му обърна внимание.

— Капитане, бързо излитайте — нареди той. Беше застанал зад пилотите.

— Ще трябва да изтегля самолета назад. Не бих се осмелил да излетя оттук при този вятър, който блъска опашката на машината.

Хашеми изруга и се взря навън. Другият край на пистата изглеждаше безкрайно далече и вятърът отвяваше снега от преспите. За да използуват съответната рампа за тръгване, би трябвало да се приближат до паркинга на терминала. Трябваше да го пресекат, и да използуват противоположната рампа до момента на излитане. Ролс-ройсът летеше към терминала. Хашеми забеляза, че към него се затичаха въоръжени мъже, за да го посрещнат.

— Дайте назад по пистата и направете излитане с къса дистанция.

— Не е разрешено без нареждане от кулата — обади се Джон Хог.

— Какво предпочитате куршум в главата или ареста на САВАК? Та тези хора са врагове. Бързо тръгвайте!

Хог също видя пушките им. Натисна бутона за предаване.

— Ехо Танго Лима Лима иска разрешение да се придвижи към задния край на пистата — каза той. Не очакваше отговор. Откакто напуснаха въздушното пространство на Техеран, нямаха връзка с нито една от кулите през целия път, с тази също. Направи рязък завой със самолета към пистата за излитане, машината занесе, той даде още малко газ, като се придържаше вляво, карайки успоредно на следите от кацането.

— РВД, тук Ехо Танго Лима Лима, движим се назад по пистата.

Гордън Джоунс, вторият пилот, проверяваше показанията на всички прибори и ги настройваше на курс Техеран. Вятърът блъскаше машината, колелата се клатеха. Джони пак зърна при терминала ролс-ройса и заобиколилите го мъже.

— Бързо завивайте, има достатъчно писта — заповяда Хашеми.

— Веднага щом мога, сър — отговори Джон Хог учтиво, но в същото време си мислеше: „Ах, ти, мръсна гад, полковник нещастен, на мен много повече от теб ми се иска да сме в небесната синева, но ми трябва достатъчно писта. — В Техеран беше забелязал неприязънта в очите на хората в колата и притеснеността на Макайвър. Но там РВД моментално им разреши излитането, давайки им предимство, все едно че на борда беше самият аятолах Хомейни. — По дяволите, какво ли не правим за доброто на Англия и бутилка бира!“ Усещаше и опипваше снега и хлъзгавия лед по повърхността на пистата с всичките си сетива. Даде още малко газ.

— Вижте! — възкликна вторият пилот.

На около два километра от тях прелиташе хеликоптер.

— Това е 212, нали?

— Да. Но май няма да каца тук — каза Хог. Следеше всичко с очи: на терминала към хората при ролс-ройса се присъедини още една кола; вляво напред блесна светлина; 212 се скри зад един хълм; вдясно летеше ято птици; всички прибори бяха в зелената зона; около ролс-ройса се натрупаха още мъже, на покрива на сградата имаше човек; горивото беше напълно достатъчно. „Снегът не е много дълбок, под него има тънък лед; внимавай за преспата напред; дай малко надясно; радиостанцията е на съответната вълна; вятърът все още ни блъска отзад; на север се натрупват буреносни облаци; дай съвсем мъничко газ на левия двигател!“

Хог коригира занасянето в завоя, но самолетът беше твърде чувствителен по ледената писта.

— Господин полковник, струва ми се, че е по-добре да си седнете на мястото — посъветва го Хог.

— Излитайте възможно най-бързо — отвърна Хашеми и се върна при Армстронг, който се взираше към терминала.

— Какво става там, Робърт? Някакъв проблем? — попита Хашеми.

— Засега няма. Моите поздравления — великолепно се справи с Абдула.

— Дано да ни го предаде.

Сега, след като операцията беше приключила, полковникът усети, че малко му се гади. „Този път бях твърде близко до смъртта — помисли си той. Закопча колана си, после го откопча, извади револвера си от джоба, спусна предпазителя и го прибра в кобура под мишницата си. Пръстите му докоснаха британския паспорт във вътрешния му джоб. — Може и да не ми потрябва в края на краищата. Ще ми е противно да се опозоря по такъв начин.“ Запали цигара.