Джеймс Клавел - Вихрушка

— Можете да пушите вече — обади се той лаконично по вътрешната радиоуредба, доволен от себе си.

Рос, който не се беше отдалечил твърде много от дърветата, спря да тича и ръкомаха. Гърдите го боляха от усилието.

— Глупаво говедо — извика той след самолета. — Толкова ли нямаш очи?

Безкрайно разочарован, той тръгна назад към останалите, които послушно го чакаха на края на гората. Обхвана ги униние. „Толкова близо бяхме“ — мислеше си той. През бинокъла си беше видял как пристигна ханът, как се качи на борда, после Армстронг слезе с него, помагайки му.

— Джони, дай да видя — помоли Азадех нетърпеливо. — О, Боже, татко изглежда зле, дано му няма нищо. Лекарят винаги го съветва да спазва диета и да гледа на живота по-спокойно.

— Нищо му няма, Азадех — отговори й той, опитвайки се гласът му да не звучи саркастично. Но тя долови подигравателната нотка, изчерви се и каза:

— О, съжалявам, не исках да… знам, че е…

— Нищо не съм искал да кажа — отвърна й той и насочи бинокъла към Армстронг, развълнуван, че го вижда. Започна да измисля план как да се качат на самолета. Всичко беше толкова просто. Машина на С-Г — надписът се виждаше ясно — и Армстронг! Ние сме в безопасност! „Да, но всичко се обърка — помисли си той с още по-голямо отчаяние, докато влачеше крака в снега. Чувствуваше се мръсен, искаше му се да се изкъпе, яд го беше, че е безпомощен. — Не може да не са видели сигнала SOS. Къде са им главите? Защо, по дяволите, не…“

Чу пронизителното изсвирване на Гуенг, което беше сигнал за опасност, и се завъртя. На няколкостотин метра имаше някаква кола. Приближаваше към тях. Той хукна и посочи към гората.

— Нататък!

Беше съставил план. Първо летището, после, ако там нищо не стане, ще се насочат към базата на Ерики, която беше на четири мили югоизточно от Табриз. Под прикритието на дърветата той се спря и погледна назад. Колата спря в края на пистата, от нея слязоха група мъже, които тръгнаха след тях, но им беше трудно през снежните преспи. Качиха се на колата и тя се отдалечи.

— Сега вече не могат да ни пипнат — успокои ги Рос. Поведе хората си още по-навътре в гората. По необходимост ходеха в пъртината.

След гората се простираха замръзнали ниви, които през лятото пращяха от изобилен урожай. Повечето бяха собственост на няколко земевладелци, независимо от поземлените реформи на шаха. След тях започваха първите предградия-бордеи на Табриз. Виждаха се минаретата на Синята джамия и димът от много пожари, разнасян от вятъра.

— Азадех, можем ли да заобиколим града?

— Да — обаче е много път.

Мъжете усетиха умората в гласа й. Досега тя вървеше, без да се оплаква, ходеше бързо, но все пак ги бавеше. Върху униформите си двамата бяха облекли дрехи на номади. Очуканите им обувки също бяха добро прикритие. Оръжията им също. И нейният чадор. Той я изгледа — още не можеше да свикне със загрозяването, което тази дреха й причиняваше. Тя усети погледа му и се опита да се усмихне. Разбираше го. И за чадора, и за това, че му е в тежест.

— Я да минем през града — предложи тя. — Ще се придържаме към страничните улици. Имам… малко пари и ще си купим нещо за ядене. Джони, ти ще се правиш на кавказец, да кажем от Астара, а аз ще се представям за твоя съпруга. Гуенг, ще говориш на непалски или друг чужд език, ще се държиш грубо и арогантно като турчин от севера, ще успееш да минеш за такъв, те произлизат от монголците, както и много иранци. А може да успея да купя зелени шалове и да се маскирате като членове на Зелените ленти… Това е, което мога да направя.

— Много добре, Азадех. Но най-добре е да не се движим всички заедно. Гуенг, ти върви след нас.

— По улиците на Иран съпругите вървят след съпрузите си — обясни Азадех. — Аз ще бъда на една крачка след теб, Джони.

— Планът е добър, мемсахиб — съгласи се Гуенг. — Много е добър. Вие ще ни водите.

Тя му се усмихна в знак на благодарност. Скоро навлязоха из пазарите, улиците и бордеите. Един човек се блъсна в Гуенг и той, без да се колебае, го удари с юмрук в главата, просна го в безсъзнание в канавката и го наруга високо на непалски. Тълпата за миг утихна, след това отново започна да шуми; тези, които бяха наблизо, отминаваха с наведени очи, а някои тайно правеха заклинания против лошите очи на всички, които идват от север, потомците на ордите, които не се кланят само на един бог.

Азадех донесе храна от уличните павилиони — току-що опечен хляб, агнешки кебап от скара с дървени въглища, фасул и зеленчуков хорищ, приготвен с много ориз. Седнаха на грубите пейки, нахраниха се и продължиха. Никой не им обръщаше внимание. Понякога някой се опитваше да продаде нещо на Рос, но Азадех се намесваше и много сполучливо го бранеше на местния турски диалект. Когато мюезините призоваха за следобедната молитва, тя се спря. Не знаеше какво да направи. Около нея мъже и жени търсеха парче плат, картон или вестник, на които да коленичат, за да се молят. Рос се поколеба, после видя умоляващия й поглед и също се направи, че се моли. На цялата улица останаха само четирима-петима прави, между които и Гуенг, облегнал се на една стена. Никой не ги закачаше. Табризците бяха от много националности и различни религии.