Джеймс Клавел - Вихрушка

— Този от Зелените ленти е гадина — заговори го човекът със силен акцент. — Прав сте, ага, трябва да вършат работата на Аллах и на имама, а не на Абдула хан.

Рос моментално застана нащрек.

— Кои?

— Аз съм от Астара и по акцента ви познах, че не сте оттам, ага. Хората от Астара никога не пикаят към Мека или с гръб към Мека. Ние там всичките сме добри мюсюлмани. Външният ви вид точно отговаря на описанието на саботьора, за когото ханът дава награда.

Човекът говореше с мек приятелски глас, старата карабина висеше свободно на рамото му. Рос нищо не каза, само изсумтя, но не промени темпото си.

— Да, наистина, ханът дава добра награда за главата ви. Много коне, стадо овце, десет камили. Това е царско възнаграждение за главата на обикновен човек. Наградата ще е по-голяма, ако е жив — тогава ханът дава повече коне, овце и камили, ще стигнат за цял живот. Обаче къде е жената Азадех, дъщеря му, която вие и още един сте отвлекли?

Рос го зяпна и човекът се изкикоти.

— Сигурно сте много уморен, за да се издадете така лесно.

Лицето му внезапно стана свирепо, той извади от джоба на старото си яке револвер и го опря на Рос.

— Тръгвай на крачка пред мен, не се опитвай да бягаш или нещо друго, защото ще стрелям в гърба ти. Казвай къде е жената — и за нея има награда.

В този момент един камион, който се спускаше от прохода, се насочи срещу тях, свирейки с клаксона си. Хората се разбягаха. Рос имаше по-бързи рефлекс отскочи, като блъсна с рамо мъжа и го прати под колелата. И предните, и задните минаха през него. Камионът занесе и спря на стотина метра по-надолу.

— Аллах да ни пази, видяхте ли какво става? — обади се някой. — Този се хвърли под камиона.

Рос извлече тялото настрана от пътя. Револверът беше изчезнал в снега.

— Ага, този, когото Аллах прибра при себе си, вашият баща ли е? — попита една старица.

— Не… не е — смотолеви Рос, сам изненадан от бързината на случилото се. — Аз… не го познавам. Никога преди не съм го виждал.

— В името на Пророка, колко невнимателна сте това пешеходците! Нямате ли очи? Той мъртъв ли е? — извика шофьорът на камиона. Беше прост, мургав и брадясал. — Аллах ми е свидетел и всички вие, че той сам се изпречи на пътя ми! Вие — обърна се той към Рос, — вие нали бяхте до него, кажете как стана.

— Да… да, точно както вие казахте. Аз бях зад него.

— Такава е била волята на Аллах — заключи доволно шофьорът. — Негово превъзходителство е видял как стана. Иншаллах!

Рос си проправи път през групичката хора, които си бяха направили труда да спрат, и тръгна нагоре по хълма, нито бързо, нито бавно, като се опитваше да се овладее, без да се осмелява да погледне назад. След завоя ускори темпото си, без да може да си даде ясна сметка дали трябваше така бързо да реагира. Ами този щеше да продаде и нея, и тях. Да заминава, кармата е карма. Още един завой. Азадех не се виждаше. Безпокойството му се увеличи.

Тук вече пътят беше по-стръмен. Рос премина покрай няколко колиби, полускрити от крайните дървета на гората. Крастави кучета ръфаха мърша. Той изгони с ругатни тези, които се приближиха към него, защото бесът не беше рядкост. Още един завой, от него вече се лееше пот. Ето я най-сетне, клекнала край пътя, както правят стариците. В същия миг и тя го видя, поклати предупредително глава, стана и отново пое нагоре по пътя. Той вървеше на двадесет метра зад нея. И тогава надолу се чу стрелба. Всички се спряха и загледаха назад. Нищо не видяха. Бариерата беше много назад, преди десетина завоя, до нея имаше може би повече от половин километър. След малко стрелбата спря. Никой не каза нищо, всички се заизкачваха по-бързо.

Шосето не беше добро. Те вървяха километър-два, като отстъпваха настрана по банкета, за да минават колите. От време на време покрай тях изръмжаваше някой автобус, но всички бяха препълнени и никой не искаше да спре. В тези времена можеш да чакаш и два дни на редовна спирка, преди да се намери място. Камионите понякога спираха и качваха хора. Срещу заплащане.

По-нагоре един камион изпухтя покрай него и когато стигна до Азадех, намали скоростта си.

— Защо да се ходи пеша, когато уморените с помощта на шофьора Кир и на Аллах могат да се повозят — извика й с лигава усмивка водачът, като сръга спътника си, мъж на неговата възраст с черна брада. От известно време я бяха наблюдавали, заинтригувани от въртенето на ханша й, което дори чадорът не можеше да скрие.

— Защо да се мъчи едно цвете на Аллах да върви пеша, когато може да е на топло в камиона или на килима на някой мъж?