Джеймс Клавел - Вихрушка

Локхарт само го изгледа. Зад него беше кухнята и той видя Жан-Люк да излиза от нея и да тръгва към тях.

— Четири работни дни са много малко, ага, и не мисля, че ще…

— Иншаллах.

— Ако си тръгнем, ще трябва да бъдат спрени всичките сонди. Само ние можем да ги обслужваме. Това ще навреди на Иран, затова…

— Ислямът не се нуждае от петрол. Чужденците искат петрол. Пет денонощия. Ако останете, вие ще си носите последствията.

Ничак хан изгледа Жан-Люк. След това се обърна към Локхарт и каза:

— Ага, искам да отида с този човек, за да видя каландара на италианците. Бих желал вече да тръгваме, ако обичате.

— За мен е чест, каландар — отговори Локхарт и си помисли: „Мимо Сера от много години е по планините, ще знае какво да направи.“

— Трябва да доставя пратка тръби в сондаж „Роза“, така че можем веднага да тръгнем.

— Тръби? — обади се младежът грубо. — Няма нужда от тръби. Тръгваме веднага. Без тръбите.

— „Иран Ойл“ са заповядали доставката и ако тя не се осъществи, и вие няма да летите — заяви сърдито Локхарт. — Аятолах Хомейни е наредил да се нормализира добивът на нефт. Защо комитетът не му се подчинява?

Младежът намръщено погледна хана, който тихо каза:

— Както е пожелал Аллах. Комитетите се подчиняват само на Аятолаха. Хайде да тръгваме, ага.

Локхарт откъсна погледа си от младежа.

— Добре. Да тръгваме веднага.

— Салаам, каландар — присъедини се към тях Жан-Люк. — Том, какъв е отговорът? — попита той на английски.

— До залез-слънце в неделя. Дотогава трябва да сме напуснали, а в петък нямаме право да работим.

Жан-Люк преглътна една ругатня.

— Възможност да преговаряме?

— Някаква. Освен ако ти се спори с това говедо.

Младокът с карабината впери нахален поглед в Жан-Люк.

— Кажете на този кучи син, че вони.

Локхарт беше доловил слаб мирис на чесън.

— Казва, че това, което готвиш, ухае чудесно, Жан-Люк. Виж какво, те искат да посетят Мимо Сера. Ще се върна бързо и тогава ще решим какво да правим. Каландар, да тръгваме — продължи той на фарси и отвори вратата на кабината.

— Гледайте! — изведнъж извика Родригес и посочи на север към върховете на планината. В небето се издигаше гъст дим.

— Това да не е „Мария“?

— Може и да е „Белисима“ — каза Жан-Люк.

Ничак хан с присвити очи гледаше в далечината.

— Това е близо до мястото, където отиваме. Нали?

— Не е много настрана от курса ни, каландар.

Старецът изглеждаше много разтревожен.

— Струва ми се, че ще е по-добре да откараш тръбите със следващия си полет, пилоте. От много дни чуваме, че левичарите са излезли в хълмовете, за да саботират и правят пакости. Снощи заклали един от моите овчари и му отрязали топките. Сега съм пратил хора да търсят убийците.

Той с мрачно изражение се качи в кабината. Представителят на Зелените ленти го последва.

— Род — нареди Локхарт. — Изведи 206. Жан-Люк, стой при радиостанцията. Ще ти се обадя.

— Oui. Pas de probleme 19 19 Да. Няма проблеми (фр.). — Б.пр. .

Жан-Люк погледна пак към дима.

Локхарт остави тръбите в базата и бързо се насочи на север. Пожарът наистина беше на „Белисима“. Отдалече се виждаше как пламъците избухват на десет метра височина от един фургон. Планинският въздух беше изсушил дървения му корпус, от който сега бяха останали само основите. Встрани от сондата имаше още един пожар, близо до бараката с динамита, а в снега лежеше труп. Снежната шапка на планината над базата, надвиснала след експлозията, с която Пиетро беше предизвикал лавината, изглеждаше като злокачествено образувание.

Като наближи, забеляза пет-шест фигури, които тичаха надолу по виещата се пътека. Всичките бяха въоръжени. Без да се колебае, той наклони машината на една страна и ги подгони, проклинайки, че не е на боен хеликоптер — като нищо можеше да ги изтрепе всичките. Бяха шестима души с бради, облечени в просто номадско облекло. Видя, че един от мъжете спря и се прицели в него, от дулото на карабината блесна огън, той зави, за да се прикрие, и когато отново се върна над пътеката, фигурите вече бяха изчезнали.

Обърна се. Ничак хан и представителят на Зелените ленти гледаха през прозорците, притиснали носове в стъклата. Извика, но безуспешно, затова потропа по стената на кабината, за да привлече вниманието им и повика с пръст Ничак хан. Старият човек мина напред, придържайки се за стените, за да не падне, защото му ставаше лошо от летенето.

— Видя ли ги? — извика той.

— Да, да — отговори му Ничак хан. — Не са планинци! Това са терористи.