Джеймс Клавел - Вихрушка

Тя го изгледа, изруга го вулгарно и викна на Рос:

— Съпруже, този прокажен кучи син ме обиди и ми прави похотливи предложения, които противоречат на законите на Аллах…

Рос моментално се озова при нея и шофьорът се оказа пред дулото на карабината му.

— Ваше превъзходителство… Аз просто питах дали… дали двамата не бихте искали да се качите — почна шофьорът уплашено. — Отзад има място… ако ваше превъзходителство ми окаже честта да се повози на камиона ми…

Колата беше наполовина пълна със старо желязо, но все пак беше по-добре да се качат, отколкото да ходят пеша.

— Само да не ти хвръкне главата. Закъде пътуваш?

— За Казвин, ваше превъзходителство, за Казвин. Ще ни окажете ли честта?

Камионът не спря, но Рос лесно повдигна Азадех и я прехвърли през задния борд. И двамата се свиха на пода, за да не ги духа вятърът. Краката й трепереха, беше замръзнала и много уплашена. Той я прегърна, за да я стопли.

— О, Джони, ако те нямаше…

— Успокой се, успокой се!

Неговата топлина постепенно преминаваше в нея. „Казвин, Казвин? Та това не беше ли на половината път до Техеран. Разбира се, че е така! Ще седим в камиона, докато стигнем там — помисли си той, събирайки сили. — След това ще хванем нещо друго или ще откраднем кола, да, точно така ще направим.“

— Завоят към базата е след четири-пет километра — обади се тя, треперейки в ръцете му. — Тя е отдясно.

„Базата? А, да, вярно. И Ерики. Но по-важно е какво става с Гуенг? Я си размърдай мозъка! Какво смяташ да направиш?“

— Какъв е теренът там — равнина, плато, долина или какво? — попита той.

— По-скоро плато. След малко ще се покаже нашето село Абу Мард. Като го отминем, започва гориста местност, където минава пътят, който ни трябва. Главното шосе продължава да се изкачва в прохода. Той виждаше как пътят се вие напред, някои от завоите коварно надвисваха над пропастите.

— Ще слезем от другата страна на селото, преди платото, ще направим завой през гората и ще стигнем базата. Така ли е?

— Да. Познавам местността много добре. Бях учителка в селото и често водех децата на разходка из околностите. Знам всички пътеки.

Тя отново потрепери.

— Не стой на вятъра. Скоро ще се стоплиш.

Старият камион пълзеше по наклона почти със скоростта на пешеходец, но все пак това беше по-добре, отколкото ако ходеха. Той продължаваше да я прегръща и тя постепенно спря да трепери. Забеляза, че една кола започна бързо да ги изпреварва, последвана от зелена камионетка. Шофьорът на първата машина постоянно натискаше клаксона. Техният камион нямаше накъде да се отклони, затова колата навлезе в лентата на насрещното движение и се понесе напред. „Дано се пребиеш някъде“ — помисли си той, ядосан от шумотевицата. Машинално забеляза, че тя е пълна с въоръжени мъже, също и камионетката след нея, но те стояха в каросерията, хванали се за метални скоби, а задният капак тропаше отворен. Когато камионетката премина с рев покрай него, той забеляза труп в краката им. Отначало помисли, че е на Прегазения. Но това беше Гуенг. Униформата беше неговата. А един от мъжете беше затъкнал в колана си неговото кукри.

— Какво има, Джони?

Той я прегърна по-силно, за момент загуби способността си да възприема каквото и да било, съзнаваше само, че не е успял да запази и втория от хората си. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Какво има, какво става?

— Нищо. От вятъра е.

Той избърса сълзите си, след това клекна и се загледа напред. Пътят се виеше, като ту изчезваше, ту се появяваше. Вече виждаше селото. Колата и камионетката навлязоха в наклона пред него. В джоба му беше малкият, но много силен бинокъл. Рос се закрепи в люлеещия се камион и насочи бинокъла към колата. Щом се изкачи на платото, тя набра скорост, след това зави по страничния път към базата и изчезна. Когато камионетката достигна пресечката, тя спря и блокира пътя. От нея скочиха шестима и веднага препречиха пътя. Камионетката зави надясно и изчезна подир колата.

Шофьорът с тракане превключи на по-ниска предавка. Камионът намали скоростта си, започваше стръмна отсечка, наблизо минаваше пътека и нямаше никакви пешеходци.

— Накъде отива тази пътека, Азадех?

Тя застана на колене и погледна.

— Към Абу Мард, нашето село. Върти насам-натам, но там отива.

— Бъди готова да скочиш — пред нас има нова бариера.

Точно когато трябваше, той се преметна през капака, помогна и на нея и се скриха в канавката. Камионът не спря и шофьорът не се обърка назад. След като се отдалечи, двамата хванати за ръце, хукнаха към гората.