Джеймс Клавел - Вихрушка

— Стига, престанете, в името на Аллах! — прекъсна го раздразнено представителят на Зелените ленти.

— Но, ваше превъзходителство, без хеликоптерите ще трябва да спрем цялото находище и да започнем незабавна евакуация на всичко. Разберете, ваше превъзходителство, поради това че аятолахът, Господ здраве да му дава, и вашият министър-председател Базарган искат нормализиране на добива на нефт, ние трябва да се консултираме с компанията „Иран Ойл“ в Ши…

— Стига! Каландар — обърна се младежът към Ничак хан, — ако този въшльо не се подчини, ще ти хвръкне главата, а с Яздек и хората ти е свършено! Ако при залез-слънце в неделя тук остане дори един чужденец или хеликоптер, ако вие не сте подпалили базата, ние ще я опожарим! А след нея — селото, по земя или по въздух. Ти — озъби се младежът на Локхарт — пускай двигателя. Тръгваме си. Веднага!

Той излезе и тресна вратата.

Всички гледаха объркано. На Локхарт му беше криво за всички, които бяха открили петрола и разработили находището, като бяха вложили толкова много енергия, пари, талант, хъс и риск. „Това е възмутително, но нямаме друг избор. Нищо не може да се направи. Ще се евакуираме. Анулирам напускането на Скот и включваме всичките самолети в изпълнението на това. Ще работим здравата пет дни, та дано забравя за Техеран и Шаразад и за това, че днес е денят на протестната демонстрация на жените, в която съм й забранил да участва.“

— Каландар — каза той. — Лишени от вашето великодушие и помощ, ние трябва да напуснем.

Ничак хан видя, че погледите на всички, се обърнаха към него.

— Трябва да избирам между базата и селото ми — изрече той тъжно. — Това е безсмислено. Ще се опитам да открия терористите и да си получат заслуженото. Междувременно най-добре ще бъде да не рискувате. По тези хълмове има много скривалища.

С достойнство се надигна и излезе, уверен, че няма да му се налага да опожарява базата. Разбира се, ако Аллах пожелае, ханът знаеше, че ще го направи, без да се колебае, независимо дали в нея има, или няма хора.

Позволи си едва забележимо да се усмихне. Планът му беше сработил идеално. Всички чужденци бяха повярвали, че козарят Хасан е истински представител на Зелените ленти. Беше удоволствие да наблюдава престорената арогантност и гняв на младежа; чужденците се хванаха на въдицата му за „терористите“, убили овчар, и той забеляза страха им; същите тези „терористи“ бяха повредили през нощта сондата, която беше най-трудна за достигане от единадесетте, а довечера, в потайна доба, същите тези „терористи“ щяха да подпалят част от сондаж „Роза“ и след това да изчезнат завинаги — да се влеят в потока на живота в селото. „Утре призори ужасът ще е пълен… — мислеше си той. — и чужденците ще се претрепят да си заминат, евакуацията им е гарантирана и над Яздек ще настъпи мир.“

„Глупаци, ще играят игра, на която само ние знаем правилата! Обаче остава проблемът за младия пилот. Бил ли е той свидетел, или не? По-старите селяни препоръчват «злополука», за да не рискуваме. Вчера това можеше идеално да се осъществи, докато младежът ловуваше самичък. Толкова е лесно да се плъзнеш и да паднеш върху пушката си. Да, но съпругата ми се противопостави на идеята за «злополука».

— Защо?

— Защото училището беше нещо великолепно — беше отговорила тя. — То беше първото, нали? А без пилотите никога нямаше да го има. Но сега вече знаем как става и лесно ще можем да си изградим наше собствено; поради това че пилотите бяха добри с нас, научихме толкова много и селото ни така забогатя. И всичкото това е защото мисля, че този младеж казваше истината. Трябва да го пуснеш, не забравяй как ни разсмиваше с небивалиците си за онова място, което се наричало Конг, в земята, назована Китай, населена с хиляда пъти по хиляда пъти хиляда жители с черна коса, всичките с черни очи, дето се хранели с пръчици.

Той си спомни как беше се смял заедно с нея. Че как може да има толкова много хора в една държава?

— Все пак може да е излъгал.

— Ами провери го — беше отговорила тя. — Още има време.

Да — помисли си той, — има четири дни за установяване на истината — включително Свещения ден.“

Техеран: 5,16 следобед.

Протестната демонстрация на жените вече беше свършила.

Тя беше започнала тази сутрин в атмосфера на нетърпеливо очакване, обхванала Техеран от два дни, защото за първи път в историята на страната жените като обществена група се готвеха да излязат на улиците, за да протестират, да демонстрират солидарността си срещу посегателството на новата власт върху правата им, извоювани с толкова усилия. Върху тях се беше протегнала и ръката на самия имам.