Джеймс Клавел - Вихрушка

— О, Зара, това е чудесно! — възкликна Щаразад. — Ти някога гласувала ли си?

— Не, скъпа, разбира се, че не съм. Но това не означава, че бих се отказала, ако имах право. Сто пъти съм казвала на Мешанг, че ще го питам за кого да гласувам, но ми се иска аз самата да вляза в избирателната кабина!

— Права си! — Шаразад се обърна и извика: — Аллах е велик! Аллах е велик! Ленгехи — върховен съдия! Жените — съдии! Настояваме за нашите права…

Тимур, иранецът, обучен в ООП, който беше завзел апартамента на Шаразад и беше изпратен да наблюдава демонстрацията и да идентифицира най-активните протестиращи, я позна от снимките, които беше виждал в дома й, и кипна.

— Жените трябва да спазват законите на Аллах! — извика той. — Долу жените съдии! Жените — слуги на Аллах!

Виковете му потънаха в рева на многохилядната тълпа и никой не му обърна внимание.

Не беше ясно как започна демонстрацията. Жените просто тръгнаха и скоро множеството изпълни улиците от стена до стена, спирайки цялото движение. Носеха се радостно напред със сила, на която никой не можеше да се противопостави. От сергиите, балконите и прозорците ги гледаха с отворени уста.

Повечето мъже бяха шокирани.

— Я виж тази, малката курва със зеленото палто, разкопчала го е, та да й се виждат циците, гледай, гледай! Аллах да я убие, загдето ме изкушава…

— Я виж онази с панталоните, опънати като кожа.

— Къде? А, виждам я, със сините гащи! Аллах да ни пази! Виж как всичко й се очертава! Тя ни примамва! Като онази със зеленото палто, с която се е хванала под ръка! Шантонерка! Ей, шантаж, искаш ли да ти го туря — на всичките това ви се ще…

Мъжете гледаха и скърцаха със зъби. Похотливостта вървеше след демонстрантките.

А жените наблюдаваха и се чудеха. Все повече и повече от тях забравяха пазаруваното или изоставяха сергиите си и се присъединяваха към своите сестри, лели, майки, баби, безстрашно сваляха воали, фереджета и чадори — та не е ли това столицата, не са ли те техеранки, елитът на Иран, а не прости селянки? Тук всичко е друго, не като на село, където никога не биха се осмелили да скандират лозунги и да свалят фереджета и чадори.

— Жени, обединявайте се, Аллах е велик, Аллах е велик! Победа, солидарност, борба! Равенство за жените! Право на глас! Не на деспотизма, не на всеки деспотизъм…

Пред маршируващите жени, зад тях, около тях, по булевардите и в страничните улици започнаха да се оформят групи от мъже: на привърженици и на противници на демонстрацията на жените. Законодателството на Корана изисква от мюсюлманите да се противопоставят на всичко, което е срещу исляма. Тук-там станаха сбивания. Един извади нож, но умря от друг, забит в гърба му. Гръмнаха няколко пушки, имаше ранени. Започнаха спонтанни сблъсквания между либерали и фундаменталисти, между левичари и Зелени ленти. Имаше счупени глави, загина още един човек, загинаха и деца, други успяха да се скрият зад паркираните коли.

Ибрахим Киаби, студентският ръководител на Туде, който успя да се измъкне от засадата, в която попадна Ракоци, изтича на улицата и грабна едно от ужасените деца, докато приятелите му го прикриваха със стрелба. Потърси прикритие зад ъгъла и като се увери, че момиченцето не е ранено, извика на другарите си:

— След мен!

Знаеше, че противникът им има числено превъзходство, и си плю на петите. Бяха шестима. Хукнаха през страничните улички. Скоро бяха в безопасност и се насочиха към авеню „Рузвелт“. Туде бяха решили да избягват открити битки със Зелените ленти и да маршируват с жените, като се влеят в редиците им, за да спечелят привърженички. Киаби се радваше, че отново води активна дейност, след като беше се крил, известно време.

Половин час след залавянето на Ракоци той докладва на ръководителя си в щаба на Туде за предателството. Получи заповед да не се прибира вкъщи, а да обръсне брадата си и да стои в една тайна квартира близо до университета.

— Няма да се показваш никъде до вторник, когато е демонстрацията на жените. Присъедини се към нея заедно с твоята бойна група, както е планирано, и на другия ден заминавай за Ковис — така ще си в безопасност известно време.

— Ами Димитрий Язернов? — спомена той единственото име, под което познаваше Ракоци.

— Не се безпокой, ще го измъкнем. Разкажи ми пак как изглеждаха хората, които го хванаха.

Ибрахим му беше разказал малкото, което си спомняше за Зелените ленти и засадата. А след това го беше попитал:

— Колко души ще дойдат с мен в Ковис?