Джеймс Клавел - Вихрушка

— Прекалено горещо не е добре за теб — каза той твърдо. Винаги разговаряха на английски, въпреки че тя знаеше и руски — майка й беше половин грузинка, от граничната зона, където беше полезно и разумно да знаеш и двата езика. Говореше и турски, най-използувания език в тази част на Иран, азербайджански и, разбира се фарси. С изключение на няколко думи той не знаеше нито фарси, нито турски. Ерики седна и избърса потта от тялото си, след това се наведе и я целуна. Тя отвърна на целувката му и потръпна, когато ръцете им се устремиха едни към други.

— Ти си лош човек, Ерики — каза тя и се изправи гордо. — Готова ли си?

— Да! — Тя се притисна към него, а той я вдигна на ръце и премина от сауната в съблекалнята, после отвори вратата и излезе навън, на мразовития въздух. Тя спря да диша, когато студът я обгърна, и увисна на ръцете му, а той загреба малко сняг и я разтри, карайки плътта й да тръпне и гори, но не до болка. След секунда тя се загря и отвътре, и отвън. Трябваше й цяла година, докато свикне със снежната баня след сауната. Защото без нея сауната не струваше пукната пара. Тя бързо направи същото с него, след това се втурна щастлива обратно към топлата барака, оставяйки го да се търкаля и бъхти в снега още малко. Ерики не забеляза групата мъже и моллата малко по-нагоре, наполовина скрити зад дърветата до пътеката, само на петдесет метра. Видя ги точно когато влизаше, кипна и затръшна вратата.

— Навън има няколко селяндури. Сигурно са ни гледали. Това вече е прекалено!

Азадех беше не по-малко вбесена и двамата припряно се облякоха. Той нахлузи панталоните, кожените си ботуши и дебелия пуловер, грабна огромната секира и се втурна навън. Мъжете бяха все още там и той ги атакува с ръмжене, вдигнал брадвата високо. Те се разпръснаха, когато той се развихри сред тях, но един вдигна пушка й стреля във въздуха. Ехото отекна в планините. Ерики се подхлъзна, спря, гневът му се стопи. Никога преди не го бяха заплашвали с пушка, нито пък я бяха насочвали към стомаха му.

— Хвърли брадвата — каза мъжът на лош английски — или ще те убия.

Ерики се поколеба. В този момент дотича Азадех, застана между тях, блъсна пушката настрани и закрещя на турски:

— Как се осмелявате да идвате тук? Как се осмелявате да носите пушки — какви сте вие, бандити? Това е наша земя. Махайте се от земята ни или ще ви вкарам в затвора. — Тя бе наметнала тежкото си кожено палто върху роклята си и трепереше от гняв.

— Тази земя е на народа — навъсено рече моллата, който стоеше настрана. — Покрий си косата, жено. Покрий си…

— Кой си ти, молла? Не си от моето село. Кой си ти?

— Аз съм Махмуд, молла на джамията Хайста в Табриз. Не съм от вашите лакеи — рече той ядосано и отскочи, защото Ерики се хвърли към него. Мъжът с пушката залитна и падна, но друг, достатъчно далеч, вдигна своята.

— В името на Аллаха и неговия Пророк, спрете тази чуждоземна свиня или ще ви пратя и двамата в ада. Точно това заслужавате.

— Ерики, спри! Остави тия кучета на мен — извика Азадех на английски, след това изкрещя на натрапниците: — Какво търсите тук? Това е наша земя, земя на баща ми Абдула хан, хан на горгоните, родственик на каджарите, управлявали тук векове.

Очите й бяха привикнали с тъмнината й сега тя се вглеждаше в тях. Бяха десетина, всички млади, всички въоръжени, непознати, всички, освен един — каландара, старейшината на селото.

— Каландар, как посмя да дойдеш тук?

— Съжалявам, Ваше Височество. — Той започна да се извинява. — Моллата каза да го доведа тук по тази пътечка, не по главния път и така…

— Какво искаш, паразит такъв? — обърна се тя към моллата.

— По-кротко, жено — отвърна, той още по-сърдито. Скоро ще дойдем на власт. Коранът има закони за голотата и разпуснатия живот: убиване с камъни и камшик.

— Коранът има закони и за нарушаване на границите, закони срещу разбойниците, заплашването на мирни хора, за бунтове срещу техните управници и благородници. Аз не съм от вашите наплашени и неграмотни жени. Знам кои сте вие и какво сте били винаги — паразити по селата и хората. Какво искате?

Откъм базата бързо се катереха хора с електрически фенери. Начело бяха двамата гуреливи англичани — Дибъл и Арбъри, Али Даяти предпазливо ги следваше. Всички бяха разчорлени, набързо облечени и разтревожени.

— Какво става? — попита Даяти и се взря в тях през дебелите си очила. Родът му служеше и бе покровителствуван от хановете на горгоните открай време. — Кои сте…

— Тия кучета — започна Азадех разгорещено — се появиха в тъмното…