Джеймс Клавел - Вихрушка

Петикин рязко се наведе напред и зашлеви младия мъж с опакото на ръката си през лицето, просвайки го на дивана. Останалите се стреснаха. Лейн се вцепени за момент, после скочи на крака, за да се хвърли към нападателя си.

— Спри, Ногър! — изрева Петикин. Командата спря младежа. Той зяпна глупаво по-възрастния мъж, като стискаше юмруци.

— Какво ти става, по дяволите, за малко да ми счупиш ченето! — изръмжа Лейн яростно. Но сълзите му бяха спрели и очите му се проясниха отново. — Е?

— Извинявай, момко, но щеше да изперкаш, виждал съм го…

— Я стига! — избухна Лейн.

Овладя се, но им трябваше доста време да му обяснят всичко и да го успокоят, момичето също. То се казваше Паула Джанкани — високо момиче, стюардеса от „Алиталия“.

— Паула, скъпа, по-добре е да останеш тук тази вечер. Започна полицейският час. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Да, говоря английски, мисля, че…

— Ела с мен, ще ти дам някои неща. Ногър, ти ще спиш на дивана.

По-късно Джени и Макайвър напразно се мъчеха, но не можеха да заспят — пречеха им ревовете и стрелбата в нощта.

— Искаш ли чай, Дънкан?

— Добра идея. — Той стана заедно с нея. — О, по дяволите, забравих! — Отиде до бюрото и извади една малка, лошо завита кутийка. — Честита годишнина. Не е кой знае какъв подарък — най-обикновена гривна, купих я на пазара.

— О, благодаря ти, Дънкан. — Докато я развиваше, тя му каза за саздърмата.

— Какъв кучи син! Няма нищо. Следващата година ще си купим в Шотландия.

Гривната беше сребърна с грубо обработени аметисти.

— О, толкова е красива, точно такава исках! Благодаря ти, мили.

— И аз на теб, Джен. — Той я прегърна и я целуна разсеяно.

Тя не обърна внимание на това. Повечето целувки днес — нейните също, бяха просто от привързаност, като погалване на любимото куче.

— Какво те тревожи, мили?

— Всичко е наред.

Тя го познаваше прекалено добре.

— Какво е това, което аз още не знам?

— Става все по-объркано. С всеки изминат час. Когато излезе от стаята с Паула, Ногър ни каза, че идват от летището. Полетът й на „Алиталия“, чартиран от италианското правителство за евакуирането на техните граждани, бил спрян за два дни. Имало разрешение да излетят по обед, той отишъл да я изпрати. Разбира се, излитането било отлагано и отлагано, както обикновено; после, точно преди смрачаване, полетът отново бил отменен, цялото летище закрито и казали на всички да си вървят. Целият ирански персонал просто изчезнал. И почти веднага след това група от тежковъоръжени — той имаше предвид именно тежковъоръжени — революционери започнали да се разгръщат по цялата аерогара. Повечето носели зелени ленти, но нанякои пишело ООПИ — „Организация за освобождение на Палестина и Иран“. Джен, Ногър го е видял с очите си.

— О, Господи — възкликна тя. — Значи е вярно, че ООП помага на Хомейни?

— Да, а щом му помагат, това вече променя нещата. Гражданската война току-що започна и ние сме въвлечени в нея.

В базата Табриз Едно: 11,05 вечерта.

Ерики Йоконен лежеше гол в сауната, която бе построил със собствените си ръце, и се обливаше в пот. Температурата бе над 40 градуса. Жена му Азадех лежеше до него, също унесена от горещината. Вечерта беше чудесна, с обилна храна и две бутилки от най-добрата руска водка, които беше купил на черно от Табриз и които подели с двамата английски инженери и представителя им на летището Али Даяти.

— Сега отиваме в сауната — им беше заявил точно преди полунощ. Но те, както обикновено, му бяха отказали — едва имаха сили да се изтъркалят до бунгалата си. — Хайде, Азадех.

— Моля те, не сега, Ерики — отвърна тя, но той просто се засмя и я вдигна със силните си ръце, загърна я в коженото й палто и я изнесе през вратата на бунгалото им покрай натежалите от сняг борове. Въздухът беше мразовит. Носеше я с лекота. Влезе в малката барака, долепена до гърба на бунгалото им. Свалиха си дрехите в топлата съблекалня и след това голи влязоха в сауната. И сега лежаха тук — Ерики доволен, Азадех, дори след година семеен живот, все още несвикнала с нощния ритуал.

Той се бе опрял на ръката си и я гледаше. Тя се бе излегнала на дебела хавлиена кърпа на отсрещната пейка. Очите й бяха затворени и той гледаше как гърдите й се повдигат и отпускат, наслаждаваше се на красотата й — на гарвановочерната й коса, на издяланите сякаш с длето арийски черти, на прекрасното тяло и млечнобялата кожа — и както винаги беше изпълнен с очарованието, което излъчваше Азадех, толкова дребна в сравнение с неговите метър и деветдесет.