Джеймс Клавел - Вихрушка

Разбира се, Макайвър беше заминал. Никога не бе могъл да се противопостави на Андрю Гавалан и работата му харесваше, но така и не разбра как Гавалан бе успял да убеди Джени. Когато се беше върнал вкъщи, тя беше приготвила уискито му със сода и се усмихваше.

— Здравей, мили, добре ли мина денят?

— Да, какво става? — попита той подозрително.

— Ти си това, което става. Анди каза, че имало прекрасна нова възможност за нас на някакво място, наречено Техеран, в някаква страна, наречена Персия.

— Иран. Персия е старото име, Джен, днешното е Иран. Аз, ъ-ъ, аз мислех…

— Колко вълнуващо! Кога тръгваме?

— Е, добре, Джен, мислех, че ще си поговорим и ако ти си съгласна, ще го направя така, че да съм два месеца там на работа и един месец тук почивка…

— А какво мислиш да правиш през двата месеца, през нощите и неделите?

— Аз, ъ-ъ, ами ще работя като луд и…

— „Шейк Ейвиейшън“? Двамата със Скраг източно от Суец, пиене на корем и женички…

— Кой, аз? Хайде, ще имам толкова много работа, че няма…

— Не, момчето ми. Ха! Два там и един тук? Само през трупа на Анди и през моя също! Ще отидем там като семейство, за Бога, или въобще няма да тръгнем. — И още по-мило: Не си ли съгласен, мили?

— Виж сега, Джен…

След месец отново започнаха отначало, но беше вълнуващо, най-хубавото време, което някога бяха преживели, срещаха се с най-различни интересни хора, смееха се със Скраг и другите, сприятелиха се с Чарли и Локхарт, и Жан-Люк, и Ерики, развиваха компанията успешно, полетите им в Иран и Залива бяха най-безопасните; той управляваше така, както решеше. Неговото отроче. Единствено неговото.

„Шейк Ейвиейшън“ беше първата от много други придобити или слели се с тях компании. Гавалан уреждаше всичко.

— Откъде, по дяволите, вземаш всички тези пари, Анди? — беше се поинтересувал той веднъж.

— От банките, откъде другаде. Ние сме първокласни клиенти.

Едва много по-късно той откри случайно, че първата буква от наименованието им „С-Г Хеликоптърс“ произхожда от Струанови, които бяха тайният им източник на финансиране и информация. С-Г бе техен филиал.

— Как разбра, Мак? — беше попитал Гавалан грубо.

— Един мой стар приятел в Сидни, бивш военен пилот, който сега е в рудодобива, ми писа, че чул Линбар да разгласява, че С-Г е част от „Ноубъл Хаус“ — аз не знаех, но, изглежда, че Линбар иска да вкара Струанови в Австралия.

— Опитва се, Мак. Между нас казано, Иън искаше да запази в тайна участието на Струанови, Дейвид също иска да продължи така, тъй че бих предпочел да го запазиш в тайна — беше казал Гавалан тихо. Дейвид беше Дейвид Макструан, тогавашният тайпан.

— Разбира се, даже и от Джени. Но това обяснява много неща и ми дава прекрасното усещане да знам, че „Ноубъл Хаус“ стои зад гърба ни. Често съм се чудил защо си я напуснал.

Гавалан се бе усмихнал, но не бе отвърнал нищо.

— Лиз, разбира се, знае за Струанови и за Вътрешния съвет, и това е всичко.

Макайвър никога не каза на никого. С-Г беше процъфтяла и се бе разраснала заедно с развитието на петролния бизнес. Заедно с това нараснаха и печалбите му. А също и стойността на активите в иранското предприятие. След шест-седем години, когато се пенсионираше, щеше да е добре осигурен.

— Не е ли време да се оттеглиш? — повтаряше Джени всяка година. — Имаме вече предостатъчно пари, Дънкан.

— Не е заради парите — всеки път й отговаряше той.

Макайвър се вглеждаше в червените отблясъци над Джалех на югоизток — сега те бяха по-силни и се разпространяваха. Съзнанието му беше объркано. „Джалех отново ще нажежи страстите по цял Техеран — помисли си той и отпи от уискито си. — Не бива да се изнервяш допълнително, всичко това те съсипва. Какво, по дяволите, щеше да каже Китайчето, преди да ни прекъснат? Ще намери начин да го съобщи, ако е било важно. Винаги е успявал. Ужасно е това за Стенсън. Той е третият цивилен, убит от «неизвестни бандити» през последните няколко месеца. И тримата бяха американци — двама от «Екс Текс» и един от «Гърни». Кога ли ще ни подхванат и нас — иранците мразят англичаните точно толкова, колкото и янките. Откъде да взема още пари? Не можем да продължаваме с половин милион риала на седмица. Трябва по някакъв начин да се опра на партньорите, но те са непочтени като всички и загърбват работодателите си, обръщайки се към силния на деня. — Той изпи последната глътка от уискито си.

— Без партньори сме загубени, даже и след всички тези години — те знаят към кого да се обърнат, колко и на кого да дадат или какъв процент, кого да ласкаят, кого да възнаградят. Те говорят фарси, те имат връзките. Въпреки това Китайчето беше прав: който и да победи — Хомейни, Бахтияр или генералите, те трябва да имат хеликоптери…“