Джеймс Клавел - Вихрушка

„Богове на прадедите ни, благодаря ви, че ме дарихте с такава жена“ — помисли си той. За момент се зачуди на какъв език мисли. На кой от четирите — финландски, шведски, руски или английски? Какво значение имаше! Ерики отново се отдаде на горещината и остави мислите си да де реят сред парата, която се надигаше от камъните, наредени с грижа и любов. Беше страхотно доволен, че построи сауната си сам, както си му е редът, че дялаше дънерите, както ги бяха дялали прадедите му в продължение на векове.

Първото нещо, което направи, когато го назначиха тук преди четири години, бе да избере и отсече дърветата. Другите го мислеха за луд. Той добродушно повдигаше рамене.

— Без сауна животът е нищо. Първо се строи сауната, а след това къщата. Без сауна къщата не е къща. Вие, англичаните, нищо не знаете — нищо за живота. — Беше се изкушавал да им каже, че се е родил в сауна както много финландци. А защо не — колко разумно, като си помислиш: най-топлото място в къщата, най-чистото, най-тихото, най-почитаното. Никога не им каза, сподели само с Азадех. И тя разбра. „О, да — помисли си той дълбоко удовлетворен, — тя разбира всичко.“

Навън гората беше тиха, нощното небе безоблачно, звездите ярки, снегът поглъщаше звуците. На половин миля беше единственият път през планините. Той криволичеше северозападно от Табриз десет мили, по-нататък още няколко мили на север към съветската граница, завиваше северно от планините на югоизток, чак до Техеран, на триста и петдесет мили.

В базата Табриз Едно живееха двама пилоти — другият беше в отпуск в Англия — и двама инженери. Останалите бяха иранци: двама готвачи, осем наемни работници, радист и представителят на летището. Зад хълма беше селцето Абу-Мард, а в долината долу — дървообработващата фабрика, принадлежаща на Горския монопол „Иран Тимбър“, която те обслужваха по договор. 212 превозваше работници и оборудване в горите, помагаше в строителството на лагери и трасира няколкото пътя, които можеха да бъдат прокарани, след това обслужваше лагерите, като сменяше персонала и оборудването и извозваше болните и претърпелите злополука. За повечето от изолираните лагери 212 беше единствената връзка с външния свят и пилотите бяха на почит. Ерики обичаше този начин на живот и земята, толкова приличаща на Финландия, че понякога му се струваше, че сякаш е отново вкъщи.

Сауната допълваше пейзажа. Малката барака с две стаи на гърба на бунгалото беше скрита за останалите и построена с традиционния мъх между гредите — за изолация, а дървеното огнище, което нагряваше камъните, беше добре вентилирано. Някои от камъните — горния слой, беше донесъл чак от Финландия. Дядо му ги бе извадил от дъното на езеро — там са най-добрите камъни за сауна, и му ги беше дал по време на последния отпуск, преди осемнадесет месеца.

— Вземи ги, синко, с тях сигурно ще тръгне и тонто — малката кафява фея, духът на добрата финландска сауна, въпреки че искаш да се ожениш за една от онези чужденки, а не за някоя като теб. Наистина не те разбирам.

— Като я видиш, дядо, и ти ще я боготвориш. Тя има синьо-зелени очи, черна, много черна коса, има…

— Ако те дари с много синове… е, ще видим. Разбира се, отдавна вече ти е дошло времето да се жениш — я какъв хубав мъж си, но чак за чужденка… Казваш, че била учителка?

— Тя е член на Иранския образователен корпус — това са млади хора, мъже и жени, доброволци в служба на държавата, които ходят по селата и учат селяните и най-вече децата да четат и пишат. Шахът и жена му основаха корпуса преди няколко години и Азадех се е включила в него на двадесет и една. Тя е от Табриз, където работя, преподава в нашето селище в сменно училище… срещнах я преди седем месеца и три дни. Тогава тя беше на двадесет и четири…

Ерики пламна. Спомни си как я видя за първи път — спретната в униформата, с пусната коса, седеше на горската поляна, заобиколена от деца; след това му се усмихна, а той видя учудването в очите й — от ръста му — и веднага разбра, че това е жената, която бе чакал през целия си живот. Тогава беше на тридесет и шест. „Ах — помисли Ерики, загледан лениво в нея, благословен да е горският дух, който ме отведе в онази част на гората. Още само три месеца и след това цели два месеца отпуск. Добре ще е, ако мога да й покажа Суоми — Финландия.“

— Време е, Азадех, скъпа — подкани я той.

— Не, Ерики, още не, не още — отвърна тя, полузаспала, замаяна от горещината, а не от алкохола, защото не пиеше. — Моля те, Ерики, не о…