Джеймс Клавел - Вихрушка

„Какво да му казвам?“ — Питаше се той. Хвана ръката й в мрака и топлината й го върна във времето, когато пак в тъмното бяха заедно. Лежаха в огромното легло, силна лятна буря блъскаше по прозорците и те брояха секундите между светкавиците и гръмотевиците, които разтърсваха планината. Понякога разстоянието между двете беше само една-две секунди. Азадех възкликваше: „Олеле, Джони, сигурно е над нас! А ако ни удари, нищо че се държим за ръце.“ „Но не е същото“ — помисли си той с тъга и поднесе ръката й до устните си.

— Сама ще му разкажеш. Ще се опитаме да се измъкнем — заедно. Готова ли си?

— Искаш да кажеш, че ще ме вземете?

— Да.

Тя се замисли и каза:

— Първо питай Гуенг.

— Той ще направи това, което му наредя.

— Да, естествено. Въпреки това, моля те, попитай го. Направи ми и тази услуга. Моля те!

Рос отиде при отвора на пещерата. Гуенг се беше облегнал отвън на скалата. Преди Рос да успее да каже нещо, непалецът тихо се обади:

— Всичко е наред, сахиб. Тук навън.

— А, значи си чул какво говорихме?

— Да, сахиб.

— Какво ще кажеш?

Гуенг се усмихна.

— Моите думи са без тежест и не влияят върху нищо. Кармата си е карма. Правя, каквото ти кажеш.

Летище „Табриз“: 12,40 на обед.

Абдула хан стоеше до блиндирания си ролс-ройс на покритата със сняг бетонова площадка близо до терминала. Беше почервенял от ярост. Наблюдаваше 125, който правеше последен завой, преди да кацне, и се молеше на Аллах да се разбие. Вчера шефът на полицията, братовчед му полковник Мазарди, му донесе телекс, препредаден в полицейското управление: „Моля, посрещнете самолет G-ELTT, ЕТА 1240 утре, вторник. Подпис: полковник Хашеми Фазир.“ Името го накара да потрепери. Такава беше и реакцията на всички, през които беше минало съобщението. Вътрешното разузнаване винаги бе стояло над закона, а полковник Хашеми Фазир беше великият инквизитор. Неговата безпощадност беше легенда дори в Иран, където това качество бе нещо общоприето и обожавано.

— Какво ли търси тук, Ваше височество? — попита Мазарди, силно уплашен.

— Ще си говорим за Азербайджан — отговори ханът, прикривайки страха си и скърцайки със зъби от резкия тон на телекса. Неочакваното и нежелано посещение напълно го извади от равновесие. — Сигурно иска да ме попита как може да ми помага. От години ми е таен приятел — лъжеше той машинално.

— Ще заповядам военни почести и комисия, за посрещането, и…

— Не ставай глупав! Полковник Фазир обича секретността. Нищо няма да правиш, няма да се приближавате до летището, просто осигурете ред и спокойствие по околните улици и… а, да, попритиснете Туде. Направо изпълнете заповедите на Хомейни за разтурването на тази организация. Изгорете централата им и арестувайте най-известните им ръководители.

„Това ще е идеален подарък, ако ми потрябва такъв — помисли си той, доволен от съобразителността си. — Нали Фазир изпитва фанатична омраза към Туде! Хвала на Аллах, че Пьотър Олег даде съгласието си.“

След това отпрати Мазарди, наруга всички наоколо и разкара и тях. Какво ли искаше от него този кучи син Фазир?

През изминалите години се бяха срещали няколко пъти и бяха обменяли взаимноизгодна информация. Но полковник Хашеми Фазир беше от тези, които вярваха, че единственото спасение на Иран е централизирано правителство, управлявано от Техеран, а племенните вождове са архаизъм и опасност за държавата. Освен това Фазир беше техеранец и бе в състояние да разкрие твърде много тайни, които биха могли да се използват срещу него. Аллах да ги убие всички техеранци и да ги прати в пъкъла! И Азадех с проклетия й съпруг!

„Азадех! Аз ли наистина заченах това изчадие? Не е възможно. Някой трябва да е… Аллах да ми прости подозренията към любимата ми Наптала! Азадех е обладана от сатаната. Но няма да ми избяга, кълна се, че ще я замъкна в Тбилиси и ще я оставя на Пьотър…“

В ушите му отново зашумя нахлулата кръв и той пак усети остра болка в гърдите. „Успокой се — говореше си той. — Не мисли сега за нея, по-късно ще й отмъстиш. Спри се, иначе ще се убиеш! Спри се, забрави я засега мисли за Фазир, хитростта ще ти трябва, за да се справиш с него. Тя няма да ти избяга.“

Когато на разсъмване при него се втурнаха ужасените пазачи, за да му съобщят, че задържаните са изчезнали, и почти веднага се разбра, че я няма и Азадех, яростта му беше неудържима. Незабавно изпрати хора да претърсят скривалището й в скалите, за което знаеше от много години, и им нареди да не се връщат без нея или без саботьорите. Заповяда да отрежат носа на нощния пазач, а останалите бяха бити и вкарани в тъмницата по обвинение в конспирация. Набиха жените им с камшици. Най-сетне той се понесе към летището, като остави обитателите на двореца в ужас.