Джеймс Клавел - Вихрушка

Гуенг безшумно се спусна на земята, до него, усмихна се и го подкани с ръка да вървят напред. Когато Рос стигна скалата, Азадех беше изчезнала.

— Джони! Тук съм!

Видя малката, пукнатина и се промуши през нея. Беше толкова тясно, че човек едва минаваше. Изчака Гуенг да се приближи в мрака. Усети ръката на Азадех и тя го поведе. Гуенг ги последва. Младата жена закри отвора с тежка кожена завеса. Рос посегна за фенерчето си, но преди да го извади, проблесна светлинка. Азадех бе запалила кибритена клечка, която прикриваше в шепата си. Тя коленичи и запали свещ, поставена в ниша. Рос се огледа. Завесата на входа не пропускаше светлина, пещерата беше обширна, топла и суха, в нея имаше одеяла, подът беше застлан със стари килими, а върху една каменна полица имаше чинии и прибори за хранене, до тях — няколко книги и играчки. „А, скривалище, известно от детството й“ — каза си той и я погледна. Тя продължаваше да стои на колене, обърната с гръб към него. Свали чадора и отново си беше същата Азадех.

— Заповядай — предложи й той манерката си с вода.

Тя я прие с признателност, но отбягна погледа му. Той погледна Гуенг и сякаш прочете мислите му.

— Азадех, имаш ли нещо против да изгасим свещта, нали вече виждаме къде сме? Можем да вдигнем завесата, да наблюдаваме и чуваме по-добре. Имам фенерче, ако ни потрябва.

— О, да, разбира се… разбира се. — Тя отново се взря в свещта. — Аз… о, извинявай, само за минутка…

На полицата имаше огледало, което той не беше забелязал. Тя го взе, огледа се и се ужаси от ручейчетата пот по лицето си и подпухналите си очи. Избърса чернилката, среса се и се пооправи. Хвърли последен поглед в огледалото, после духна свещта.

Гуенг отмести завесата, излезе навън и се ослуша. Стрелбата откъм града се усилваше. Сградите около летището горяха. Градът тънеше в мрак. От време на време проблясваха единствено фаровете на колите, преминаващи по улиците. Дворецът беше тъмен и тих и Гуенг не усещаше никаква опасност. Той се върна, съобщи на Рос на непалски какво беше видял и добави:

— По-добре ще е да пазя отвън. Нямаме много време, сахиб.

— Добре — съгласи се Рос. Долови безпокойство в гласа му, но не го попита нищо. Знаеше причината.

— Азадех, добре ли си? — попита я той нежно.

— Да. Сега вече съм добре. На тъмно е по-спокойно. Извинявай, че изглеждах толкова зле.

— Какво се е случило, къде е съпругът ти? — Той нарочно наблегна на тази дума и усети как Азадех се размърда в мрака.

— Ти тъкмо си тръгна снощи и дойде Цимтарга с един пазач. Наредиха на Ерики веднага да се облича и да тръгва. Цимтарга се извини, но имало промяна в плановете. А мен ме викнаха при баща ми. Преди да вляза в стаята му, дочух как заповядва да ви хванат и обезоръжат веднага след разсъмване. — Гласът й секна. — Възнамеряваше да ви извика уж да решите как да заминете утре, но по пътя да ви направят засада близо до стопанските постройки, да ви вържат и натоварят на камионетка, за да ви изпратят на север.

— Къде на север?

— В Тбилиси — отговори тя уплашено. — Не знаех какво да направя, нямаше как да ви предупредя. Мене също ме следят и ме държат настрана. Като се явих пред баща ми, той каза, че Ерики ще отсъства няколко дни, а днес той, ханът, отивал по работа в Тбилиси и… аз трябвало да замина с него. Каза… че пътуването ще продължи два-три дни, а през това време Ерики ще се върне и после ща заминем за Техеран. — Тя почти се разплака. — Толкова съм уплашена. Опасявам се, че нещо ще се случи на Ерики.

— Всичко ще е наред с Ерики — успокои я Рос, но не можеше да разбере причината за отиването в Тбилиси.

Опитваше се да се постави на мястото на хана. Припомни си думите на Виен: „Довери живота си на Абдула и не вярвай на лъжите за него.“ А ето че и Азадех твърди противоположното. Той погледна към нея, но не можеше да види лицето й. Доядя го на тъмнината, защото искаше да види очите й, надяваше се, че може да прочете нещо в тях. „Така ми се иска да ми беше разказала всичко това преди да прехвърлим зида или в бараката — мислеше си той и безпокойството му нарастваше. — Боже мой, ами пазачът?“

— Азадех, пазачът, знаеш ли какво е станало с него?

— О, да, аз… аз го подкупих, Джони, за да го няма половин час. Това беше единственият начин да се добера до вас… единственият.

— Боже Господи — измърмори той. — Имаш ли му доверие?

— О, да! Али… служи при баща ми от много години. Знам го, откакто станах на седем години и го подкупих с бижута, които ще му стигнат да изхранва семейството си години наред. Джони, страхувам се за Ерики.