Джеймс Клавел - Вихрушка

— Може би ще успеем да се измъкнем. Започва да ме стяга шапката в тази малка барака. Ако изчезнем, ще се насочим към вашата база и ще се скрием в гората. В такъв случай ще се свържем с вас, но не ви гарантирам. Съгласен ли си?

— Да, но не се доверявайте на никого в базата, освен на нашите двама механици Дибъл и Арбъри.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Бихте ли ми оставили една граната?

— Разбира се. Знаете ли как се борави с нея?

— Не, но знам как действува.

— Добре. Ето, вземете. Издърпвате щифта, броите до три и хвърляте. Искате ли пистолет?

— Не, не, благодаря. Нали имам нож. Гранатата обаче може да свърши добра работа.

— Внимавайте, защото те правят бели. Време е да тръгвам. Желая ви успех.

Докато говореше, Рос гледаше Азадех и се възхищаваше на красотата й. Ясно съзнаваше, че любовта им вече е обречена, отнесена от вятъра и звъна на камбаните, които бяха част от Високите планини. Учудваше се защо не отговаря на писмата му, а след това му съобщиха от училището, че си е заминала. Когато се видяха за последен път, тя му каза:

— Това, което стана между нас, може да не се повтори, Джони Светлите очи.

— Знам. Ако не се повтори, поне ще умра щастлив, защото съм познал истинската любов. Обичам те, Азадех.

Последна целувка. Когато влакът й потегли, той дълго, дълго маха с ръка, докато тя изчезна от погледа му. Завинаги. „Сигурно и двамата сме знаели, че ще е така — мислеше си той в тъмната барака, докато се опитваше да реши какво да правят: да чакат ли, да спят ли, или да изчезнат. — Може би ханът е прав и ние сме в безопасност тук, поне за момента. Няма причини да не му вярваме. Виен Розмънт не беше глупак и каза да му се доверим…“

— Сахиб!

Той също чу прокрадващи се стъпки. И двамата се скриха, доволни, че най-сетне е дошло време за решителни действия. Вратата тихо се отвори. На прага застана призрачен планински дух, който се взираше в тъмнината в бараката — само силует и неясно очертано лице. Рос изумен разпозна Азадех, чадорът й я сливаше с тъмнината, лицето й беше подпухнало от плач.

— Джони? — прошепна тя напрегнато.

Рос не помръдна, взел на мушка очакваните неприятели.

— Азадех, ела тук, до вратата — отговори й той шепнешком, така че само тя да го чуе.

— Тръгвайте бързо след мен. И двамата сте в опасност! Хайде! — И тя изскочи в мрака.

Рос видя, че Гуенг клати колебливо глава, и се зачуди какво да прави. После реши да тръгват. Плъзна се през прага и хукна след нея под слабата лунна светлина. Гуенг го следваше на зигзаг, за да го прикрива. Азадех ги чакаше при близките дървета. Преди да стигне до нея, тя му даде знак да я следва и безпогрешно ги поведе през овощната градина зад някакви стопански постройки. Снегът заглушаваше стъпките им, но оставаха следи. Беше на десет крачки след нея и внимателно се оглеждаше — чудеше се къде е опасността, защо е плакала и къде е Ерики.

Облаците си играеха на гоненица с луната и почти напълно я скриваха. Щом тя се покажеше, Азадех спираше, махваше му с ръка и той да направи същото и да чака, след това отново тръгваше, като използваше прикритието на дърветата. Рос се чудеше къде се е научила на това, но си спомни за Ерики с големия нож, за финландците и страната им — земя на езера, гори, планини и планински духове. „Внимавай, глупако, после ще се отплесваш, не сега, когато е в опасност животът на всички! Внимавай!“

Очите му шареха в очакване на бедата, искаше му се да настъпи развръзката. Скоро стигнаха зида. Беше три метра висок, направен от дялан камък и между него и дърветата имаше широка празна ивица. Азадех отново направи знак да спре и да се прикрие и се отправи към откритото пространство, сякаш търсеше определено място. Намери го лесно и му махна с ръка. Преди да стигне до нея, тя вече се катереше, краката й лесно намираха издатините и фугите, някои от които бяха естествени, а други — умело направени, за да може човек лесно да се прехвърли оттатък. Луната надникна между облаците и той се почувствува уязвим. Закатери се по-бързо. Когато се изкачи на зида, тя вече се спускаше от другата страна. Той се свлече, напипа няколко опори за краката си, приведе се и зачака Гуенг. Напрежението му растеше. Най-после видя, че другарят му благополучно се катери по зида.

Спускането беше по-трудно, той се плъзна и падна от метър и половина височина, изруга и се помъчи да се ориентира. Азадех вече беше прекосила обиколния път и вървеше към една оголена скала на стръмния планински склон. Вляво Рос видя Табриз и пожарите близо до летището. Чуваха се далечни изстрели.