Джеймс Клавел - Вихрушка

— Дявол да го вземе — изруга Вили.

Този път остави стръвта, където си беше, и загледа как тя бавно слиза към дъното. Държеше кордата опъната точно толкова, колкото трябва. Акулата наближи, мина над стръвта, като почти я докосна с корема си, и продължи да кръжи.

— Сигурно не е гладна.

— Тези гадини винаги са гладни! Може би знае, че я чакаме, или възнамерява да ни изиграе някой номер. Скраг, я извади една по-малка риба и я хвърли точно при стръвта, когато акулата наближи.

Скрагър избра една скална треска и я хвърли точно където трябваше. Рибата падна във водата на десет метра пред акулата, усети опасността и се стрелна към пясъчното дъно. Акулата не й обърна внимание; нито на морския костур, който беше под носа й, а само врътна опашка и продължи да прави кръгове.

— Остави стръвта на мястото й — каза Скраг. — Тази гадина не може да не я подуши. Вече виждаха жълтите очи на акулата и трите малки рибки-лоцмани, навъртащи се около главата й, тънката линия на голямата й уста под тъпия нос, гладката кожа и силната голяма опашка. Още един кръг. Този път затворен.

— Обзалагам се, че е поне два метра и половина, Вили.

— Тази гад ни наблюдава, Скраг. — Вили беше притеснен. Ентусиазмът му се беше изпарил, вместо него чувстваше празнина в стомаха си.

Скрагър се намръщи. Изпитваше същото усещане. Премести погледа си от очите на акулата към гумената лодка. На нея нямаше никакви сериозни оръжия, само един нож, лек алуминиев харпун за риби с тризъбец и греблата. Въпреки това той придърпа въжето, с което беше вързана лодката, за да я докара по-близо, коленичи и взе ножа и харпуна. „Да имах пушка“ — помисли си той.

Резкият вик на Вили го накара да отскочи, в последния момент забеляза акулата, която летеше към него с пълна скорост. Тя се блъсна в борда на гумената лодка, грозната й глава се показа над водата, челюстите й тракаха, за да го захапе. Блъсна глава във варелите, като повдигна носа на надувната лодка над водата. След това изчезна. Двамата стояха втрещени.

— Боже мой! — извика Вили и посочи с ръка.

Акулата отиваше към стръвта. Видяха как я лапна заедно с куката и отплува, а кордата със свистене се заразмотава от макарата. Вили пое дъх, обра кордата, после хвана с две ръце пръта и рязко го вдигна. Макарата изскърца от бързо размотаващата се корда, но куката вече беше здраво забита в акулата.

— Мръсна гад, едва не ме утрепа — говореше Скрагър с разтуптяно сърце, гледайки опънатата корда. — Не й позволявай да те надхитри.

Вили напъна още повече кордата и започна да се бори с акулата. Влакното беше опънато като струна.

— Внимавай, Вили, сега ще завие и ще се върне.

Но акулата не постъпи така, просто намали скоростта си и започна да се бори с кордата и куката, беше изпаднала в ярост. Водата около нея кипеше, тя ту излизаше, ту се скриваше в нея, обръщаше се и се премяташе. Обаче куката беше забита здраво и кордата беше яка, така че Вили само я поотпускаше, като даваше възможност на рибата да отплува малко настрана, и пак започваше да обира влакното. Минаха няколко минути. Усилието в борбата с такава риба, без да си завързан или на стол и без да можеш да си помагаш с краката, беше огромно. Но Вили удържаше. Внезапно акулата спря да се бори и пак започна да прави кръгове. Този път по-бавно.

— Браво, Вили, хвана я.

— Скраг, ако тръгне бързо към мен, опитай се да опазиш кордата от оплитане, а когато се приближи достатъчно, тресни я с харпуна.

Вили усети болката в гърба и ръцете си, но въодушевен чакаше поредния ход на акулата. И той дойде бързо.

Акулата се превъртя и се насочи към тях. Вили светкавично навъртя макарата, за да обере кордата, в случай че рибата пак се обърне и я скъса, но тя се насочи право под сала. Като по чудо влакното не се оплете и когато акулата излезе от другата страна, за да се втурне в по-дълбоки води, Вили и отпусна кордата и постепенно започна да я обтяга. Рибата още веднъж се опита да се откачи от куката в пристъп на ярост, водата около нея побеля, но Вили пак я удържа. Усещаше обаче, че мускулите му отказват, и разбра, че няма да може да се справи сам.

— Скраг, помогни ми.

— Веднага, приятел.

Двамата хванаха здраво пръта, Вили навиваше макарата, като придърпваше акулата, омаломощаваше я, изтегляше я все по-близо. Рибата забавяше движенията си.

— Вили, тя се умори.

Придърпваха я сантиметър по сантиметър. Акулата беше на тридесетина метра от сала, с глава към него, голямата й опашка бавно се извиваше. За да диша, тя трябваше да се движи напред. Ако спреше — потъваше. Те търпеливо се бореха нея, всичко ги болеше от голямото напрежение. Вече ясно виждаха огромното й тяло, жълтите очи, стиснатите челюсти, рибите-лоцмани. Двадесет и пет метра, двадесет, осемнадесет, седемнадесет…