Джеймс Клавел - Вихрушка

— Защо? — беше попитал Том.

— Ничак каза, че преди да си тръгне, комитетът подпалил училището. Предполагали, че още съм там. Спомена също, че наредили всички чужденци да напуснат Загрос. Абсолютно всички — особено ние с нашите хеликоптери, до следващата вечер да ни няма.

Локхарт гледаше към базата, която беше далеко, и към селото преди нея. Слънцето полека се скриваше зад планините. Дневната светлина беше силна, но слънцето вече не топлеше. Точно преди заминаването му с Джеспер за сондаж „Роза“, когато наоколо нямаше никого, Скот беше споделил какво се беше случило в действителност: „Видях всичко, Том. Когато казах, че съм избягал, това не беше истината. На никого не се осмелих да разкажа, но аз наблюдавах през прозореца на училището уплашен до смърт и видях всичко. Стана много бързо. Боже, да беше видял съпругата на нашия приятел Ничак с карабината, същинска тигрица! Толкова хладнокръвна! Рани един от Зелените ленти в корема, остави го да пищи и после… тряс! Доуби го. Обзалагам се, че именно тя застреля първия негодник, водача, много важно кой е. Не бях виждал такава жена, никога не съм предполагал, че може да е такава.“

— А какво стана с Назири?

— Той нямаше никакъв шанс. Хукна да бяга и го застреляха. Сигурен съм, че го застреляха, защото беше свидетел, а не от селото. Това ме накара да размърдам мозъка и краката си, измъкнах се през прозореца, както вече разправих, и когато Ничак пристигна тук, престорих се, че вярвам на разказа му. Обаче, кълна се в Бога, Том, всичките тези комитетски негодници бяха мъртви, преди да напусна селото, ето защо Ничак трябва да е заповядал да изгорят училището.

— Той не би го направил, докато ти си в него. Някой трябва да те е видял, когато си се измъквал.

— Ще съм благодарен на Бога, ако не си прав, защото тогава аз съм жива заплаха за селото — единственият свидетел.

Локхарт приземи хеликоптера и тръгна към селото. Беше сам. Както беше уговорено, Ничак хан и моллата го очакваха в кафенето. Също и много селяни, но нямаше жени. Кафенето беше мястото за социални контакти и срещи. Представляваше колиба с едно помещение, направена от дървени трупи и глинена замазка, мертеците бяха почернели с течение на годините от дима на горящите дърва. Беше застлано с груби черги за сядане.

— Салаам, каландар, мир да има в дома ти. — Локхарт употреби официалната титла, за да покаже, че Ничак хан властвува и над базата.

— Спокойствие й радост и за теб, каландар на летците — отговори учтиво Ничак хан.

Локхарт усети предизвикателството и не откри в очите му предишното дружелюбно отношение.

— Заповядай, разполагай се удобно. Пътуването ти беше ли ползотворно?

— Господ ще каже. Липсваха ми домът и приятелите в Загрос. Вас Господ ви е благословил, каландар.

Локхарт седна на неудобната черга и започна да разменя нескончаеми любезности с Ничак хан, като изчакваше той да му даде възможност да премине към конкретния въпрос. В стаята беше задушно, миришеше на развалено, във въздуха се носеше воня на човешки тела, кози и овци. Останалите внимателно наблюдаваха.

— Какво те води в нашето село, твое превъзходителство? — попита Ничак хан и сред плътно насядалите хора премина тръпка на очакване.

— Бях изненадан да узная, че в селото са идвали непознати и са имали наглостта да посегнат на теб.

— Такава е била волята Божия — отвърна Ничак и очите му леко се присвиха. — Непознатите идваха в нашето село, но си отидоха, като го оставиха така, както то винаги е било. С вашата база обаче не е така.

— Но защо, каландар? Ние винаги сме се грижили за доброто на селото и сме взимали на работа много вашите хора…

— Не е моя работа да задавам въпроси на нашето правителство или на тези комитети на нашето правителство, или на властелина на нашия народ, самия аятолах. Младият летец е видял и чул, повече няма какво да се допълни.

Локхарт предугади клопката.

— Младият летец е чул и видял само това, което се е случило в училищната сграда, каландар. Аз моля на нас, като на стари и добри гости… — той внимателно си подбираше думите, — да ни се даде време, за да потърсим промяна в едно управление, което, изглежда, е насочено срещу интересите на Загрос.

— Планината Загрос се простира на хиляди километри, преминава през земите на кашкаите и бахтиярите и през територията на стотици други племена. Яздек си е Яздек — изсъска Ничак и цитира Омар Хаям: „Остави тялото си на съдбата и приеми болката, защото това, което ти е писано, не може да бъде отменено.“