Джеймс Клавел - Вихрушка

Сондаж „Роза“ — Загрос: 3,05 следобед.

Том Локхарт слезе сковано от 206 и се ръкува с Мимо Сера — „човека на компанията“, който сърдечно го приветства. С Локхарт беше експертът на „Шлумбергер“ Джеспер Алмквист, тридесетина годишен, висок млад швед. Той носеше специалната си чанта с необходимите инструменти за низходящ сондаж — останалото му оборудване вече беше тук, на площадката.

— Buon giorno, Джеспер, радвам се да те видя. Чакахме те.

— Окей, господин Сера, веднага се хващам на работа.

Младежът тръгна към сондажа. Той беше регистрирал повечето от сондите в полето.

— Влез за малко вътре, Том — покани го Сера и го поведе през снега към прицепа офис. Вътре беше топло и на тумбестата чугунена печка имаше кафеварка.

— Кафе?

— С удоволствие, грохнал съм. Пътуването от Техеран беше отвратително.

Сера му подаде една чашка.

— Какво става, по дяволите?

— Благодаря ти. Не знам точно. Оставих Жан-Люк в базата, разменихме няколко думи със Скот и след това реших, че е най-добре да доведа веднага Джеспер, а и да дойда да те видя. Още не съм се срещал с Ничак хан. Ще го направя веднага щом се върна, но Скот беше съвсем ясен: Ничак хан го предупредил, че комитетът ни е дал четиридесет и осем часа, за да напуснем. Макай…

— Но защо? Mamma mia, ако напуснете, ще трябва да затворим цялото находище.

— Знам. Кафето си го бива, ей Богу! По-рано Ничак винаги действаше разумно. Чу ли, че този комитет застрелял Назири и изгорил училището?

— Да, това е ужасно. Беше много хубав човек, макар и привърженик на шаха.

— Такива бяхме всички, докато той беше на власт — рече Локхарт, като си мислеше за Шаразад, Яред Бакраван, емир Пакнури и хеликоптера — да, не можеше да забрави хеликоптера и Шаразад. Остави я сама призори, макар че никак не му се искаше. Тя спеше дълбоко. Помисли си дали да я събуди, но нямаше нужда. Загрос си беше негова грижа, а тя изглеждаше толкова изтощена, синината на лицето й още личеше. Остави й бележка: „След два дни се връщам. Ако има нещо, обърни се към Мак или Чарли. Обичам те.“ Погледна отново към Сера.

— Макайвър имаше среща тази сутрин с един голям човек в правителството и ако е късметлия, всичко ще се оправи. Обеща, че ще ни информира веднага щом се върне. Радиото ти работи ли?

Сера сви рамене:

— Старата история: от време на време.

— Ако науча нещо, ще ти го съобщя или довечера, или утре сутринта. Надявам се, че всичко ще се окаже буря в чаша вода. Но ако трябва да се изтегляме, Макайвър ми съобщи, че Ковис ще ни бъде временната база. Оттам е абсолютно невъзможно да ви обслужваме. Ти на какво мнение си?

— Ако окажат насилие върху нас, ще трябва да се евакуираме. Ще трябва да ни превозите до Шираз. Там имаме база на компанията: могат да ни приемат или да ни извозят извън страната, докато ни разрешат да се върнем. Madonna, ще трябва да се заварят единадесет бази на две смени.

— Ние бихме могли да използуваме двата 212, няма защо да се тревожиш.

— Има, Том — отвърна Сера силно обезпокоен. — Не е възможно да се закрият базите и да се извозят хората за четиридесет и осем часа. Изобщо не е възможно.

— Може да не стане необходимо. Да се надяваме, а? — попита Локхарт и стана.

— Ако ще трябва да се евакуираме, повечето екипажи ще се зарадват. Смени не са правени от седмици и на тези тук отдавна им се полага отпуска.

Сера се изправи и надникна през прозореца. Видяха как следобедното слънце проблясва над билото зад сондаж „Белисима“.

— Чу ли каква хубава работа е свършил Скот заедно с Пиетро?

— Да. Младежите сега го наричат Пиетро бомбаджията. Жалко за Марио Джинепа.

— Che sara sara! 15 15 Така му е било писано! (ит.). — Б.пр. . Всичките лекари са stronzo 16 16 Тъпаци (ит.). — Б.пр. — преди месец е бил на медицински преглед. Състоянието му е било отлично. Stronzo! — Италианецът го погледна изпитателно. — Какво има, Том?

— Нищо.

— Как е в Техеран?

— Лошо. Скот съобщил ли ти е нещо, което аз не знам? Някакво основание за заповедта на комитета?

— Не, не ми е казвал.

— Може би ще успея да измъкна нещо от Ничак хан. — Локхарт стисна ръката му и излезе.

Като излетя, той си припомни разказа на Скот пред него, Жан-Люк и Джеспер за случилото се в селото, след като комитетът беше осъдил на смърт Ничак хан.

— Щом изведоха Ничак хан от училищната сграда, аз останах сам, измъкнах се през задното прозорче и крадешком се добрах до гората. След няколко минути чух голяма стрелба и се втурнах към базата възможно най-бързо — признавам си, че бях смъртно уплашен. Доста време ми трябваше, проклетият сняг беше натрупал триметрови преспи на места. Скоро след като пристигнах, се появиха Ничак хан, моллата и част от селяните — Боже мой, така ми олекна! Бях убеден, че той и моллата са убити, и предполагам, че и на тях им олекна не по-малко, защото ме зяпнаха с опулени очи, тъй като мислеха, че и аз съм мъртъв.