Джеймс Клавел - Вихрушка

Тя си сложи очилата.

— Би трябвало да имаме готовност, нали, Скраг?

— Питам се защо си оставила Дънкан? Той ли те изпрати?

— Разбира се. След два дни Анди ще бъде тук.

Скрагър мислеше напрегнато. „Ако се ометем, някой ще пострада. Как ще се измъкна от радарите на Киш, Лаван и Ленгех, които могат да вдигнат във въздуха за броени минути двадесет изтребителя, за да ни хванат преди да сме успели да се доберем до свободно небе, ако излетим без разрешение?“

— Значи Дънкан мисли, че ще ни пипнат?

— Не — отвърна тя. — Аз мисля така.

— В такъв случай, Джени, между нас да си остане, я по-добре да съставим план.

Скрагър си спомни как грейна лицето й и отново си помисли какъв щастливец е Дънкан Макайвър, макар че излезе опак и недопускащ възражение като всеки мъж.

Зяпаше към морето, когато чу воя на 206 и видя как той плавно излетя. „Ед е майстор пилот“ — помисли си Скрагър.

— Ей, Скраг!

— Да, Вили?

— Ти плувай сега, а аз ще наблюдавам. — Вили се изкачи на сала.

— Благодаря ти, приятелю.

Наред с изобилието от обикновена риба имаше и много хищна — акули и скатове, имаше и отровни медузи, но те рядко се срещаха в плитчините. Ако огледаш внимателно, отдалеко ще забележиш сенките им и ще имаш достатъчно време да се покатериш на сала. Скрагър чукна на дърво, както правеше винаги, преди да се гмурне в дълбоката два метра топла вода.

Вили Ньорхтрайтер също беше гол. Беше нисък, набит, четиридесет и осем годишен, кестеняв, имаше повече от пет хиляди летателни часа на хеликоптери, беше служил десет години в армията на Германия и осем в С-Г. Бе работил в Нигерия, Северно море, Уганда и тук. Фуражката му беше на сала и той я сложи заедно със слънчевите си очила, примижа към 206, който се насочваше към Персийския залив, и после се загледа в Скрагър. Слънцето го изсуши за секунди. Радваше се на Ленгех, плуването и жегата.

Беше много различно от родината му. Той бе от Кил в Северна Германия, на Балтийско море, където климатът е суров и почти винаги е студено. Съпругата и трите му деца си заминаха миналата година, защото малките трябваше да ходят на училище, а той предпочете да работи тук два месеца и един да е в Кил, след което да е на разположение някъде в района на Северно море, за да е по-близо до дома си. След отпуската си не смяташе да се връща в Ленгех. Да му се не види и Северното море с лошото време и постоянните опасности, с мизерното помещение за живеене и смазващата досада от двете седмици летене на сондажна платформа на сто и петдесет километра от брега, за да получи една седмица компенсация, през която да е в Кил, и толкова малко пари, че едва да му стигнат да плати ипотеката и училището на децата. А пък му остават съвсем малко за отпуската. Да, но ще си е по-близо до децата и Хилда, до мама и тате, роднината винаги си е роднина. Да, така си е, и ако е рекъл Господ, скоро ще дойде денят, в който всички германци ще се обединят в една страна и майка му ще може свободно да посещава роднините си в Шверин винаги когато иска, и Шверин заедно с всички други градове като него вече няма да бъде окупиран. Дай Боже да доживее този ден!

— Скраг, идва сянка!

Скрагър също я беше забелязал и заплува обратно към сала. Качи се, когато сянката вече бързо се приближаваше. Беше акула.

— Като ще я почна! — изсъска той. — Виж я каква е огромна!

Акулата намали скоростта си и започна спокойно да кръжи около сала, тръбната й перка пореше водата. Беше сивкава и застрашителна, не бързаше за никъде. Двамата безмълвно я гледаха като омагьосани.

— Какво ще кажеш, Вили? — подсмихна се Скрагър. — Страхотна е! Е, не е като онази от „Челюсти“, обаче е най-голямото парче, което някога съм виждал, и мисля, че трябва да я хванем, ей Богу!

Той радостно започна да измъква риболовните принадлежности от малката гумена лодка.

— Ами стръв? Какво предлагаш за примамка?

— Морския костур, големия!

Смеейки се, Вили бръкна в клетката под водата, издърпа мятащата се риба и я надяна на стоманената кука за акули. По ръцете му имаше кръв и той ги изми във водата, като наблюдаваше бъдещата плячка. След това се изправи, прегледа късия метален повод и го завърза грижливо за дебелата найлонова риболовна корда, намотана на макарата на пръта.

— Заповядай, Скраг.

— Не, приятелю. Ти пръв я забеляза!

Вили развълнувано избърса морската вода от челото си с опакото на ръката, кривна юнашки фуражката и погледна акулата, която все още правеше кръгове на двадесетина метра от сала. С изключително внимание той хвърли стръвта на пътя й и леко опъна кордата. Акулата я подмина и продължи да кръжи. И двамата изпсуваха. Вили набра кордата. Морският костур се мяташе в предсмъртен танц и от него излизаше тънка кървава следа. Вили отново направи идеално хвърляне, но напразно.