Джеймс Клавел - Вихрушка

„Не съжалявам — помисли си той. — Анди си го бива, беше честен с мен, все още имам някакъв малък дял в компанията и мога да летя, докато съм във форма. Обаче сега положението на Анди в Иран е ужасно — не му плащат нито за извършената, нито за текущата работа, с изключение на базата тук, а това са стотинки. Вече има четири-пет месеца, откакто банките са затворени и той плаща иранските операции от собствения си джоб. Нещо трябва да се направи. Експлоатацията на Сири не е достатъчна, за да се плати и половината ни работа.“

Преди три дни, когато Скрагър доведе Касиги от завода „Иран-Тода“ близо до Бандар-е Делам, японецът попита дьо Плеси дали може да използува един 206 за полет до Ал Шаргаз или Дубай.

— Трябва ми моментална телефонна и телексна връзка с моята главна кантора в Япония, за да уведомя какво съм се разбрал с вас за цената на незабавната доставка и бъдещите поемания на товари.

Дьо Плеси моментално се съгласи. Скрагър беше решил той да извърши чартърния полет и не съжаляваше за това. Докато беше в Ал Шаргаз, се срещна с Джони Хог и Мануела. Също и с Джени.

Тя го осведоми на четири очи за най-новото развитие на нещата, особено за Локхарт.

— Боже Господи! — възкликна той, шокиран от това колко бързо се разпада дейността им, а революцията им обърква личния живот. — Бедният Том.

— Той трябваше да пристигне от Бандар-е Делам един ден преди моето тръгване, но не дойде, затова все още не знаем какво се е случило в действителност — поне на мен не ми е известно. Скраг, Бог знае кога пак ще можем да си говорим на четири очи, затова има още едно нещо. Мога ли да ти се доверя?

— Гроб съм!

— Струва ми се, че правителството никога няма да може да нормализира положението. Искаше ми се да те попитам: ако все пак то успее, възможно ли е партньорите ни, със или без официалната помощ на властта или „Иран Ойл“ да ни изгонят и да задържат хеликоптерите и оборудването ни?

— Че защо да го правят? Е, вярно е, че им трябват хеликоптери… но, ако поискат, наистина могат… — отговори той и подсвирна, защото тази мисъл никога не му беше минавала през ума по-рано.

— Ай, да му се не види! Ако решат, че не им трябваме, много лесно ще се отърват от нас. Могат да намерят други пилоти — иранци или наемници — та нали ние сме такива? Разбира се, че могат да ни изгонят и да задържат техниката. А ако загубим всичко тук, свършено е със С-Г.

— Дънкан се беше сетил за същото. Бихме ли могли да се измъкнем с хеликоптерите и резервните части, ако те се опитат да ни изгонят?

Той реагира със смях.

— Това ще е много добър удар. Но не може да стане. Ако се опитаме и ни хванат, ще ни съдят. Без одобрението на иранската страна това не може да стане.

— А ако С-Г беше „Шейк Ейвиейшън“?

— Това не променя нещата, Джени.

— И ще им позволиш просто така да ти отмъкнат, това, което си правил цял живот, Скраг? Ти, Скраг Скрагър? Не мога да го повярвам.

— Нито пък аз — реагира веднага той. — Макар че, един Господ знае какво ще направя.

Загледа се в хубавото й лице, видя тревогата в очите й и му беше ясно, че тя не е загрижена само за Макайвър и всичко изградено от него, не само за техния собствен капитал и пенсии, които също като неговите бяха свързани със С-Г, а и за Анди Гавалан и всички останали.

— Какво бих направил ли? — повтори той бавно. — Ами, обемът на резервните части в Иран е почти толкова, колкото е броят на хеликоптерите. Би трябвало да започнем да ги изтегляме, макар че как може да стане това, без да си навлечем подозрението на местните власти, просто не знам. Не можем да измъкнем всичко, но поне ще намалим обема. След това трябва едновременно всички да си тръгнем с всичките хеликоптери — от Техеран, Ковис, Загрос, Бандар-е Делам и оттук. Ще трябва… — той се замисли за секунда. — Ще трябва всички да се насочим насам, към Ал Шаргаз… Обаче виж какво, Джени, на всички ни се пада да летим на различни разстояния, а някои ще трябва да заредят гориво веднъж, може би два пъти, и дори да успеем да се съберем в Ал Шаргаз, пак ще ни задържат заради това, че нямаме съответните разрешения. — Той се опитваше да разбере какво мисли тя. — Значи Анди смята, че партньорите ни ще постъпят така?

— Не, не, не мисли така, поне засега, нито пък Дънкан. Но съществува такава вероятност, а положението в Иран се влошава с всеки изминат ден, затова дойдох тук, за да питам Анди. Такова нещо не е за телекс или писмо.

— Ти си се обадила на Анди по телефона?

— Да, и внимавах какво говоря. Дънкан ме предупреди да съм предпазлива, а Анди реши да се консултира с Лондон и като дойде след два дни, ще прецени какво да планираме.