Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ей, помогнете ни де, хайде!

Всички започнаха да ровят, но никой не искаше да бъде първият, който ще види Есвандиари.

Намериха го свлечен в някаква ниша под едната страна на резервоара. Доктор Нът се промъкна до него и го прегледа.

— Жив е — извика той и стомахът на Шандор се преобърна. Всички бързо се захванаха да доразместят натрошените панели и остатъците от бюрото на Старк, за да измъкнат пострадалия.

— Струва ми се, че е добре — дрезгаво каза доктор Нът. — Занесете го в лазарета — лошо е ударен по главата, но крайниците му са здрави и няма нищо счупено. Някой да намери носилка.

Хората се втурнаха да изпълнят нареждането му, вече отървали се от ужаса. Всички мразеха новоизпечения началник, но се надяваха, че ще се оправи. Шандор влезе в сградата, без да го забележат. Вече толкова се беше успокоил, че му идваше да се разплаче, а на всичко отгоре и му се гадеше.

Когато излезе, го чакаха само Еър и Нът.

— Шандор, я по-добре влез, за да ти хвърля още един поглед за всеки случай — нареди му Нът. — Сдобихме се вече и с отделение за ранени и спешни случаи.

— Сигурен ли си, че Перкото ще се оправи?

— Абсолютно.

Очите на лекаря бяха влажни и бледосини, леко зачервени.

— Шандор, какво стана? — попита той тихо.

— Не знам, докторе. Просто исках да го очистя този негодник и в момента идеалният начин ми изглеждаше да му стоваря резервоара.

— Като знаеше, че това си е чиста проба убийство?

— Докторе, не ти ли се струва, че е по-добре да не се занимаваме с това сега? — неловко се обади Еър.

— Не, не ми се струва — рязко отговори лекарят. — Шандор, ти знаеш, че това е преднамерен опит за убийство, нали?

— Да — отвърна Шандор и го изгледа. — Знам и съжалявам.

— Съжаляваш, че той не е умрял?

— Кълна се в Бога, докторе, благодарен съм, че е жив. Продължавам да смятам, че е подъл и зъл, и всичко останало, което ненавиждам, и не мога да му простя за… за това, че заповяда да набият Фреди, макар че това не е извинение за стореното от мен. Това, което направих, беше щуротия, за която няма прошка, и наистина съм благодарен на Бога, че той е жив.

— Шандор — започна Нът още по-тихо, — по-добре е да не летиш ден-два. Бил си изкаран от релсите — няма за какво да се безпокоиш, момко, след като всичко ти е ясно. Почини си ден-два. Нощес ще те, втресе, но не се безпокой. Ти също, Фреди. Всичко това трябва да си остане между нас тримата, разбира се. Товарът просто се изхлузи. С очите си видях да се изхлузва.

Докторът отметна разпилените от вятъра кичури на плешивото си теме.

— Животът е загадка, голяма загадка, но казано само между нас тримата, днес Бог беше с теб Шандор, ако той наистина съществува.

И си тръгна с много смачкан вид.

Еър го наблюдаваше.

— Докторът е прав. Знаеш ли, имахме голям късмет! Много лесно можехме да се провалим, много лесно…

Чу се вик и те вдигнаха глави. Един от пилотите при портала пак извика и посочи нещо. Сърцата им подскочиха. По пътя откъм града идваше Старк. Беше сам. Доколкото виждаха, изглеждаше невредим, вървеше изправен. Двамата развълнувано му замахаха и той им отговори. Новината като мълния се разнесе из лагера. Еър затича да го посрещне, забравил болките си.

„Май наистина има Господ“ — мислеше си той радостно.

Ленгех: 2,15 следобед.

Скрагър правеше слънчеви бани на големия сал, закотвен на стотина метра от брега. Към сала беше завързана малка гумена лодка. Салът беше направен от привързани един до друг празни петролни варели, прихванати с планки. В гумената лодка бяха рибарските принадлежности и портативната радиостанция, а под нея беше окачена клетка от дебела тел, в която имаше десетина риби, уловени от него и Вили Ньорхтрайтер за вечеря. Персийският залив изобилстваше със скариди, испанска скумрия, риба тон, костур и много други видове.

Пилотът Вили плуваше лениво в близките топли плитчини. На брега беше базата им — шест фургона, кубрик, спални помещения за иранския персонал, фургон с радиопредавателна и приемателна антена, хангари за десетина хеликоптера 212 и 206. Зелените ленти се бяха излегнали на сянка. Ед Воси беше до дежурния 206 и правеше наземната му проверка.

— Просто работата е много малко — измърмори Скрагър. Така си беше от месеци насам и той знаеше колко скъпо и катастрофално може да бъде това. Именно липсата на редовни чартърни полети и необходимостта от съвременно оборудване го бяха принудили преди много години да продаде „Шейк Ейвиейшън“ на Андрю Гавалан.