Джеймс Клавел - Вихрушка

Развеселен, той си спомни как избяга от Ерики Йоконен, като го измъкна в лабиринта и се откъсна от него някъде при Дома на покойниците-прокажени. „Сигурен съм, че някой ден ще трябва да го убия — помисли си той. — И дяволската му жена. Ах, тази Азадех, дъщерята на хан Абдула Жестокия, който, макар че е ценен като двоен агент, започва да става твърде арогантен, независим и важен, с което заплашва нашата безопасност. Да, така е, но засега бих желал съпругът и съпругата да са в Табриз и да правят това, което искаме от тях. А колкото до мен, иска ми се да съм в отпуска, отново да съм вкъщи, в безопасност, пак да съм Игор Мжитрик, капитан от КГБ, вкъщи с Делора, да я прегърна в разкошното ни легло с най-фини ирландски чаршафи, зелените й очи да блестят, кожата й да е като мляко — толкова е хубава! Още месец и половина и на бял свят ще се появи първата ни рожба. О, така ми се иска да е син…“

С половин ухо — слухът му имаше постоянна настройка да улавя опасностите — чу призивите на муезините за вечерната молитва. Започна да разчиства масата. Много скоро Ибрахим Киаби щеше да бъде тук и нямаше защо да научава работи, които не го засягат. Всичко бързо потъна в сака. Ракоци вдигна една дъска от пода и пъхна сака в дупката, в която имаше автоматичен пистолет, грижливо увит в намаслен плат, и шест английски осколочни гранати. Малко прах по процепите и ето че няма и следа от скривалището. Той намали до минимум петромаксовата лампа и вдигна пистолета. По вътрешната страна на перваза имаше малко сняг. Зачака със задоволство. Мина половин час. Киаби не беше от тези, които имат навика да закъсняват.

Чу стъпки. Насочи пистолета към вратата. Условното почукване беше безупречно, но въпреки това, след като отключи вратата, той се скри зад нея до стената и рязко я отвори широко, готов да стреля по влизащия, ако е враг. Обаче беше Ибрахим Киаби, отрупан със сняг, доволен, че най-сетне е тук.

— Извинявай, Димитрий — каза той, потропвайки с крака. В черната му къдрава коса имаше няколко снежинки. — Автобусите ги няма никакви. Ракоци заключи вратата.

— Точността е важно нещо. Нали искаше да разбереш кой е бил моллата при хеликоптера в Бандар-е Делам, когато нещастният ти баща е бил убит? Специално за теб научих името му.

Видя как светнаха очите на младежа и скри усмивката си.

— Казва се Хусаин Ковиси и е молла на Ковис. Познаваш ли го?

— Не, не, никога не съм бил там. Хусаин Ковиси? Добре, благодаря ти.

— Проверих кой е заради теб. Изглежда, че е фанатичен антикомунист, привърженик на Хомейни, но в действителност е таен агент на ЦРУ.

— Какво?

— Да — потвърди Ракоци, обяснявайки напълно дезинформацията. — Прекарал е много години в САЩ, изпратен там от шаха, говори свободно английски, като студент е бил завербуван от агентите на ЦРУ. Антиамериканското му отношение е толкова фалшиво, колкото и фанатизмът му.

— Как успя да разбереш това, Димитрий? Как успяваш да научиш толкова много и така бързо — без телефони, телекс или друго средство за връзка?

— Забравяш, че във всеки автобус, такси, камион, село и поща има и наши хора. А това трябва да се помни — добави той, вярвайки на собствените си думи. — Не забравяй, че широките народни маси са на наша страна. Ние сме те.

— Да.

Видя фанатизма в очите на младежа и разбра, че Ибрахим е инструмент, който му трябва.

— Моллата Хусаин заповядал на Зелените ленти да застрелят баща ти, като го обвинил, че е проводник на интересите на чужденците.

Киаби побледня.

— Тогава оставете го на мен. Искам да се разправя с него.

— Би трябвало да го направят професионалистите. Ще уредя…

— Не, моля ти се. Трябва да отмъстя.

Ракоци се престори, че мисли по въпроса, и прикри задоволството си. Хусаин Ковиси трябваше да бъде ликвидиран.

— След няколко дни ще уредя с теб да замине една група с оръжие и кола.

— Благодаря ти. На мен ми трябва само това — Киаби извади с трепереща ръка един джобен нож. — Това, малко бодлива тел, час-два време и ще види как синът отмъщава за баща си.

— Добре. А сега по въпроса за демонстрацията на жените. Окончателно е определена за след три дни. Ка… — Той млъкна ужасен, рязко скочи към страничната стена и дръпна един едва забележим възел. Част от стената се отвори в проход към тъмното пожарно стълбище.

— Хайде — заповяда той и се втурна да се спасява, последван панически от Киаби. Входната врата се събори, отскубната от пантите, двамата мъже, които я бяха блъснали с рамене, едва не се строполиха в стаята, по петите им прииждаха и други. Всичките бяха иранци, носеха зелени превръзки и атакуваха в движение с насочени оръжия.