Джеймс Клавел - Вихрушка

Локхарт го погледна, след това погледна другия, после пак Тимур. Усети, че умората го потиска, безпомощността му също.

— Ами… преди да тръгна, искам да се преоблека и избръсна. Може ли?

Тимур се позамисли и отговори:

— Да. Хасан, върви с него.

Локхарт излезе от стаята, изпълнен с омраза към Тимур и останалите, към всичко, което ставаше. Хасан го последва. Той мина по коридора и влезе право в стаята си. Нищо не беше взето, макар че всички шкафове бяха отворени, а чекмеджетата — извадени. Миришеше на тютюнев дим. Нямаше никакви признаци за внезапно напускане или насилие. Леглото не беше оправено. „Овладей се и направи план на действията си. Не мога. Добре, тогава вземи един душ, избръсни се, преоблечи се и върви при Мак, той живее наблизо, дотам можеш да стигнеш пеша, и той ще ти помогне, ще ти даде пари назаем и кола и ще я намериш в семейната й къща — и спри да мислиш за Яред, просто спри!“

Близо до университета: 8,10 вечерта.

Ракоци премести петромаксовата лампа по-близо до купчината документи, дневници, папки и книжа, които беше откраднал от сейфа на последната площадка на стълбището на американското посолство, и продължи да ги сортира. Беше сам в една малка стая под наем — една от многото в лабиринта от помещения, предназначени най-вече за студенти, която Фармад, студентският ръководител на Туде, убит в нощта на метежа, беше наел за него. Стаята беше неприветлива, без отопление, имаше само едно легло, паянтова маса, стол и едно малко прозорче. Стъклото беше счупено и отчасти закрито с картон.

Той се изсмя на висок глас. Толкова много беше постигнато, и то на такава ниска цена. Отлична стратегия. Прикриващият бунт беше идеално инсцениран пред портата на посолството. След това последва внезапна стрелба от отсрещните покриви, с което се създаде паника; после бързо разбиване на входната врата, превземане на караулното помещение — в него имаше морски пехотинци, въоръжени само с револвери, те вдигаха ръце и всичкото това отне точно толкова време, колкото беше необходимо на поддръжниците на Хомейни да могат да пристигнат и да потушат бунта. Бъркотията беше прикритие, за да може той да се втурне към задната страна на сградата, да разбие вратата, после нагоре по задното стълбище, а в това време хората му отвън засилваха прикритието с още номера — стрелба във въздуха, викове, като внимаваха да не убият някого, но вдигаха голям шум и кряскаха. Ето я първата площадка, после втората, след това бегом по коридора… Кресна на американците — две уплашени стари жени и един младеж:

— Лягайте на пода или сте мъртви!

Те панически се подчиниха, както и всички други… „Не им се чудя, нападението беше толкова внезапно, а те не го очакваха, не бяха въоръжени и съвсем се шашардисаха. А сега — хоп в спалнята. Само един вцепенил се ирански прислужник, скрил се наполовина леглото. Взривяваме сейфа, съдържанието му — в сака, бегом назад и надолу през три стъпала, след това потъваме сред трупащата се тълпа. Ибрахим Киаби и останалите, които ме прикриват, правят идеално оттегляне, всички задачи са изпълнени.“

„Възложителят положително ще бъде впечатлен — помисли си той отново, — произвеждането му в майор е в кърпа вързано, а татко много ще се гордее с мен.“

— В името на Бога и Пророка — каза той неволно, обзет от поредния прилив на екстаз, без да осъзнава какво изрича. — Никога до сега не съм се чувствал толкова доволен.

С радост се зае отново с работата си. Досега не беше открил нищо ценно в съдържанието на сейфа, само много документи за дейността на ЦРУ в Иран, няколко лични гумени печата на посланика, един шифър, вероятно специален, лични сметки, малко евтини бижута и няколко древни монети. „Няма значение — помисли си той. — Има да се проверят още много материали, дневници и лични доклади.“

Времето минаваше бързо. Скоро щеше да дойде Ибрахим Киаби, за да обсъдят демонстрацията на жените. Трябваше да решат как да я манипулират с оглед по-нататъшните цели на Туде и удар срещу Хомейни и шиитството. Истинската, единствената заплаха беше аятолахът. Този странен старец с неговата гранитна твърдост. Колкото по-бързо отиде на оня свят, толкова по-добре.

През счупеното стъкло нахлу струя мразовит въздух. Това не му попречи. Беше му топло, защото беше облечен с кожено яке, дебел пуловер, риза, бельо, чорапи и здрави обувки. „Винаги да си обут с дебели чорапи и здрави обувки, в случай че ти се налага да бягаш — казваха му неговите учители. — И винаги да си готов да избягаш…“