Джеймс Клавел - Вихрушка

— Много добре. — Той беше доволен, че има толкова власт, че е висш служител, издигащ се по стълбата на йерархията, и има възможността да спомага за осъществяването на политиката на правителството в областта на нефтодобива, като в същото време икономисва парите на съдружниците. — Много добре, но разрешенията за напускане на страната ще са валидни само две седмици, тарифата ще бъде — той за момент се замисли, — ще бъде пет хиляди щатски долара за един хеликоптер, платени в брой преди излитането, и след две седмици машините трябва да са тук.

— Не мога да приготвя толкова пари навреме. Бих могъл да ви дам съкровищен бон или чекове по две хиляди долара на хеликоптер, платими в швейцарска банка.

Известно време се пазариха и се спряха на три хиляди и сто долара.

— Благодаря, ага Макайвър — учтиво приключи Али Киа. — Само ще ви помоля, като излизате да си придадете разочарован вид, за да не даваме надежди на тези мошеници отвън.

Когато седна в колата си, Макайвър извади документите и се загледа в подписите и печатите.

— Толкова са истински, че просто не е за вярване — измърмори той. — Сега 125 е легализиран и Киа твърди, че спирането на работата няма да важи за нас, имаме разрешение за излизане от страната за три 212, които са необходими за Нигерия — девет хиляди долара спрямо стойността им от три милиона е повече от добра сделка! Изобщо не предполагах, че ще успея! Ей, Макайвър! — възкликна доволно той. — Заслужаваш едно уиски! Едно много голямо уиски!

В северните предградия: 6,50 вечерта.

Том Локхарт слезе от очуканото старо такси и даде на шофьора десетдоларова банкнота. Шлиферът му и униформата на пилот бяха смачкани, беше много изморен, небръснат, мръсен, чувствуваше се занемарен. Но това нямаше значение — Локхарт се радваше, че най-сетне е пред собствения си апартамент и близо до Шаразад. Прехвърчаха снежинки, но той почти не ги забеляза, а забърза нагоре по стълбището. Нямаше смисъл да чака асансьора, той не работеше от месеци.

На колата, която беше заел от един от пилотите в Бандар-е Делам вчера, й свърши бензинът на половината път до Техеран, защото се повреди бензиновата помпа. Той я остави в един гараж, успя да се качи на автобуса, после — на друг и след като той много пъти се поврежда, бави и отклонява, пристигна на главната автогара в Техеран преди два часа. Нямаше къде да се измие, нямаше вода, тоалетните — вечните отрупани с мръсотия дупки в земята.

По улиците и стоянките — никакви таксита. Нямаше и автобуси, които да спират близо до дома му. Пеша беше твърде далеч. И изведнъж изникна едно такси, той го спря и макар че беше пълно като винаги, отвори вратата и успя да се набута вътре, умолявайки постниците да му позволят да пътува с тях. Постигна се разумен компромис. За тях би било чест да остане в колата, а за него би било чест да им плати сметката и той да бъде последният, като даде на шофьора парите в брой. Американски пари. Отиде и последната му банкнота.

Завъртя ключа в бравата, обаче вратата беше залостена отвътре, затова натисна звънеца и зачака нетърпеливо слугинята да отвори — самата Шаразад никога не отваряше. Пръстите му потропваха в радостен ритъм, сърцето му беше преизпълнено с любов към нея. Вълнението му се усили, като чу стъпките на прислужницата, резетата се вдигнаха и вратата се открехна. Пред него изникна непознато лице, загърнато в чадор.

— Какво искате, ага? — Гласът й беше рязък като фарсито, на който говореше.

Вълнението го напусна и на негово място остана една болезнена празнина.

— Коя си ти? — попита той също така рязко. Жената понечи да затвори вратата, но той я подпря с крак и я отвори със замах.

— Какво правиш в дома ми? Аз съм негово превъзходителство Локхарт и това е моето жилище! Къде е нейно височество съпругата ми? А?

Жената се намръщи, повлече краката си към вратата на хола и я отвори. Локхарт видя вътре непознати мъже и жени, на стената бяха подпрени пушки.

— Какво, по дяволите, става тук? — измърмори той на английски и влезе в хола. Седнали на неговите килими по турски и облегнати на неговите възглавници го гледаха двама мъже и четири жени, които си хапваха от неговите чинии, небрежно разпръснати наоколо. Бяха си събули обувките и краката им бяха мръсни. По-възрастният — тридесетгодишен, беше поставил ръката си на автоматичния пистолет на колана си.

Дива ярост обзе Локхарт. Присъствието на тези врагове беше насилие и светотатство.