Джеймс Клавел - Вихрушка

— Не съм толкова сигурна, скъпи. Той е само на петдесет, а ти си…

— … божествен — помогна й да се доизкаже той. — Като теб. — Това беше истина за него. Никога преди не беше попадал на жена с такава кожа, копринена коса, дълги крайници и пулсираща страст — истински небесен дар.

— Боже мой — възкликна той една нощ, задържайки се на върха на екстаза, породен от нейната магия, — умирам в прегръдките ти!

После тя го целуна, донесе му гореща хавлиена кърпа и се пъхна отново в леглото. Това беше през една отпуска в Истанбул, есента на миналата година. Бяха завладени от абсолютната чувственост на този град.

За нея тази връзка беше вълнуваща, но не слагаше край на другите връзки. Тя беше разговаряла със съпруга си за Жан-Люк в нощта на купона.

— А — беше казал той изненадано. — Затова значи искаше да се запозная с него!

— Да. Видя ми се интересен, макар че е французин и следователно абсолютно егоцентричен. Но той ме възбужда, да, да, възбужда ме.

— Ами ти ще прекараш в Техеран две години, а аз мога да съм тук най-много няколко дни в месеца — повече е твърде опасно. Срамота ще е да оставаш сама всяка нощ. Не е ли така?

— Значи мога да считам, че получавам твоето разрешение?

— Къде е съпругата му?

— Във Франция. Той е в Иран по два месеца, след това му се полага един с нея.

— Идеята за тази връзка като че ли не изглежда лоша. Добре ще подейства на душата ти, на тялото ти, добра ще е и за нашата работа. Още по-важно е, че би служила за маскировка.

— Да, и на мен ми хрумна същото. Казах му, че не говоря френски, а той има много преимущества — член е на Френския клуб!

— А! Тогава съм съгласен. Добре, Саяда. Кажи му, че съм банкер от френски произход, което отчасти е така — нали прапрадядо ми е бил пехотинец при Наполеон по време на неговия поход през Средния изток към Индия? Разправи му на твоя французин, че сме ливанци от поколения насам, а не просто от няколко години.

— Да, ти си мъдър както винаги.

— Гледай да те направи член на Френския клуб. Това би било чудесно! Той е с голямо влияние. Съюзът между Иран и Израел трябва да бъде разчупен по някакъв начин, властта на шаха трябва да се ограничи, трябва да спрем доставките на ирански петрол за Израел, защото в противен случай архидемонът Бегин ще се изкуши да нахлуе в Ливан и да изгони бойците ни. Той може да успее с помощта на иранския петрол и това ще означава край на още една цивилизация. Писнало ми е да се местя.

— Да, да, така е…

Саяда се чувствуваше много горда. Толкова много беше постигнала през годината, просто невероятно! През следващата седмица ръководителят Ясер Арафат бе поканен да посети Техеран, за да осъществи триумфалната среща с Хомейни, на която аятолахът щеше да благодари за помощта, оказана на иранската революция. С износа на петрол за Израел бе свършено, на власт дойде фанатичният антиизраелец Хомейни, а произраелският шах беше позорно изпъден от страната. Такъв напредък откакто се запозна с Жан-Люк! Невероятен прогрес! Тя знаеше, че е помогнала на съпруга си, който заемаше висок пост в Организацията за освобождение на Палестина — беше специален куриер, пренасящ съобщения и касети за и от Истанбул, за и от Френския клуб в Техеран — о, колко много хитрости трябваше да се приложат, за да се убедят иракчаните да оставят Хомейни да замине за безопасното пристанище във Франция, където вече нямаше да му запушат устата! — от и за най-различни места, придружаван от нейния красив любовник. „Ами да — помисли си тя със задоволство, — приятелите и връзките на Жан-Люк са много полезни. Скоро ще дойде денят, в който ще се върнем в Газа и ще си възстановим земите, къщите, магазините и лозята…“

Вратата на Макайвър се отвори широко. Показа се Чарли Петикин.

— За Бога, Жан-Люк, какво правиш тук? Здрасти, Саяда, изглеждаш по-красива от всякога! Хайде, влизайте!

Той се здрависа с Жан-Люк и целуна Саяда приятелски по бузите. Усети топлината на излъчването й.

Тя беше почти скрита под тежкото палто и качулка. Познаваше опасностите в Техеран и затова се обличаше както трябва: „Толкова неприятности си спестявам така, Жан-Люк. Съгласна съм, че е тъпо и старомодно, но не искам да ме оплюват или някой фанатик да си размахва пениса срещу мен или да онанира, когато преминавам покрай него — това не е и никога няма да бъде Франция. Съгласна съм, трудно може да се приеме, че днес трябва да нося някакъв вид чадор в Техеран, за да бъда в безопасност, макар само преди месец да не го правех. Каквото и да кажеш, скъпи, с предишния Техеран е свършено…“