Джеймс Клавел - Вихрушка

„О, да, аз си знаех, че ще дойдеш да ми се молиш, защо иначе щях да ги държа в безопасност, защо щях да се срещам с тях преди два дни тайно в Табриз и да ги водя тук, ако не беше ти? Кой знае! Жалко, че Виен Розмънт е бил убит, той беше полезен. Още повече, че информацията и предупреждението, съдържащи се в кодираното съобщение, което е дал на капитана, за да ми го предаде, са повече от важни. Трудно ще могат да му намерят заместник.“

„Да, и също така е истина, че получиш ли услуга, трябва и ти да направиш такава. Неверникът Ерики е единствената.“ Ханът удари звънеца и когато слугата се появи, нареди:

— Кажи на дъщеря ми Азадех, че ще обядва с нас.

Техеран: 4,17 следобед.

Жан-Люк Сесон удари месинговото чукче по вратата на апартамента на Макайвър. До него беше Саяда Бертолин. Сега, когато вече не бяха на улицата и бяха сами, той хвана гърдите й през палтото и я целуна.

— Обещавам, че няма да се бавим, и отново се хвърляме в леглото!

Тя се засмя:

— Добре.

— Резервира ли маса за вечеря във Френския клуб?

— Разбира се. Ще имаме достатъчно време!

— Да, скъпа.

Той беше облечен с елегантен плътен шлифер върху пилотската си униформа. Полетът от Загрос не беше спокоен, никой не отговаряше на честите му радиосигнали, макар че ефирът гъмжеше от разговори на фарси, който той не разбираше.

Придържаше се към разрешената височина и направи стандартния подход за кацане на международното летище в Техеран. Пак никой не отговори на повикванията му. Ръкавът на ветропоказателя беше издут, което показваше силен напречен вятър. На площадката близо до терминала имаше четири големи пътнически самолета, имаше и много други реактивни машини, една беше изгоряла развалина. Видя, че в някои от тях се качват пътници, товареха и багаж. Беше пълно с мъже, жени и деца. Всички се блъскаха. Стълбите от носа до опашката на самолета бяха опасно претоварени, наоколо бяха пръснати изтървани куфари и друг багаж. Не се виждаше никаква полиция, нито регулировчици на движението — нито пък от другата страна на сградата на терминала, където всички подходни пътища бяха задръстени със спрели коли, наблъскали се една в друга във вериги. Паркингът беше запълнен докрай, но прииждаха още коли, които се опитваха да се намърдат в него, тротоарите бяха препълнени със съкрушени хора.

Жан-Люк благодари на Бога, че лети, а не ходи пеша, и се приземи на съседното летище „Галег Морги“ без затруднения, откара 206 в хангара на С-Г и моментално, с помощта на една десетдоларова банкнота, си уреди да го закарат с кола в града. Първо спря в кантората на „Шлумбергер“ и си запази дата за излитане на разсъмване обратно за Загрос. След това — в апартамента й. Саяда си беше вкъщи. Както винаги първото им любене след толкова дълга раздяла беше внезапно, нетърпеливо, грубо, егоистично и експлозивно.

Беше се запознал с нея на един коледен купон в Техеран преди една година, два месеца и три дни. Спомняше си вечерта съвсем ясно. Помещението беше препълнено и в момента; в който той влезе и я видя, за него там нямаше никого другиго. Тя беше сама, отпиваше от питието си, роклята и беше бяла и полупрозрачна.

— Vous paries francais, madame? 13 13 Госпожо, говорите ли френски? — Б.пр. — попита я той, зашеметен от красотата й.

— Съжалявам, мосю, само няколко думи. Бих предпочела английски.

— Ами тогава на английски: страшно се радвам да се запозная с вас, но съм изправен пред една дилема.

— О! Каква?

— Бих желал да се любя с вас веднага.

— Моля?

— Вие сте въплъщението на една моя мечта… „Би звучало много по-хубаво на френски, ама карай да върви“ — помисли си той.

— Цял живот ви търся и наистина трябва да се любя с вас, вие сте толкова привлекателна.

— Но… моят… съпруг е ей там. Аз съм омъжена.

— Госпожо, това е обстоятелство, но не и препятствие.

Тя се засмя и той разбра, че е негова. Имаше само още едно нещо, за да бъде всичко идеално.

— Умеете ли да готвите?

— Да — отговори тя с такава увереност, че той разбра, че ще е превъзходна, а в леглото ще е божествена, а той щеше да я научи на това, което й липсва.

„Колко е щастлива, че се е запознала с мен“ — помисли си той радостно и отново потропа на вратата.

Не усети как прелетяха месеците с нея. Съпругът й рядко идваше в Техеран. Той беше ливански банкер в Бейрут, но от френско потекло. „Поради което е цивилизован — беше казал Жан-Люк с абсолютна увереност, — затова би одобрил нашата връзка, скъпа, в случай че я открие. Той е твърде стар за теб. Разбира се, че ще я одобри.“